Открийте осемте разлики

"От: veess 09:21 Петък 04 юни 2010

Homofob..rasist..nacionalist...evala na koito go e napravil

От: asdasd 10:56 Петък 04 юни 2010

Evala :D :D :D Malko mu e daje da sa go ubili ama mal 6ans :) dano drugiqt pat"*

На 6 януари 2010 година около 23 часа четирима фашисти са нападнали Борис Боев – един от най-активните членове на Движение за съпротива „23 септември”. Нападението срещу нашия другар е предварително замислено и извършено с изключителна жестокост. Не е съществувал конкретен повод за нападението. Нападателите са го причакали на спирка на градския транспорт в близост до дома му и когато той слиза от автобуса, под прикритието на тъмнината, те неочаквано са се нахвърлили върху него и са му нанесли удари с твърд предмет, които са можели да доведат до фатален край. Единствено благодарение на своя здрав и изключително силен организъм нашият другар е останал жив.

Това фашистко нападение над наш другар не е изолиран случай.

– На 1 май 2009 година, след приключване на демонстрацията във връзка с Деня на международната работническа солидарност, организирана група от около 20 фашисти нападна в Парка на свободата разотиващите се по домовете си участници в демонстрацията. Тогава пострадаха възрастна жена и придружаващата я нейна дъщеря – симпатизанти на движението, а седем нападатели бяха арестувани от намиращи се наблизо полицаи (виж тук).

– Преди няколко години друг наш другар беше ударен с бутилка по главата от фашисти пред зала, в която е трябвало да присъства на концерт. И само по щастлива случайност момчето остана живо.

– Многократно са отправяни заплахи със смърт в интернет срещу активисти на нашето движение. Представители на фашистки групи събират сведения за адресите, личните данни, публикуват снимки на наши активисти.

Със своите нагли и арогантни действия неофашистите в България се опитват да сплашат активистите на левите организации в страната и да парализират още в зародиш движението за съпротива срещу диктатурата на едрия български и чуждестранен капитал. Очевиден е стремежът на нападателите да подражават на своите предшественици от фашистките щурмови отряди, като, вероятно, разчитат на мудност и бездействие от страна на държавните органи, за да останат ненаказани. Призоваваме съответните държавни институции да започнат да изпълняват функциите си и най-сетне да предприемат законови мерки срещу фашистките групи.

Фашизмът е разрушителна кауза, обречена от историята, както и остарялата експлоататорска система, на която тази чудовищна кауза служи.

Изстъпленията и бруталната агресивност, демонстративната кръвожадност на лумпенизирани елементи, са израз на тяхното идейно безсилие и, естествено, тези акции не могат да спрат възхода на зараждащото се движение за освобождение на трудовите хора от капиталистическото неравноправие и гнет.

Горната новина е от януари на сайта на Индимедия. Днес пресата пусна следната новина:

Лидерът на Български национален съюз (БНС) Боян Расате и младеж, който е бил с него, са били нападнати на улицата от двама неизвестни. Пред Агенция „Фокус" потърпевшият разказа, че нападението е станало в центъра на София, пред дома му.

Нападателите са били с качулки. Единият е носел чук, а другият бокс. Инцидентът е станал около 14:00 часа следобед.

Събориха ме на земята. Успях да се изправя, след което хванах единия - този с чука за ръката, но другият мина зад мен и ме удари няколко пъти с бокс в тила. После мина пред мен и ме удари с бокса и в лицето, разказа Расате.

Младежът с него също е бил съборен на земята и удрян. Нападателите са избягали. Те не са говорели нищо. Нападението е станало много бързо и дори хората в съседни магазини не са успели да разберат веднага какво става.

Боян Расате заяви, че обяснението, което има за случая е, че в годините, в които е развивал обществено-политическа дейност, от БНС са настъпили много интереси. Нямам представа, кой може да бъде, каза той.

След нападението двамата са потърсили помощ в „Пирогов". Момчето е с контузни рани и с разбита дясна скула. Боян Расате каза, че са му направени 16 шева, има рани на главата и тила, както и множество натъртвания и удари по тялото.

Полицията е уведомена. Екип от Трето районно управление работи по случая.

И в двата случая подобни новини водят до коментари като двата най-горе. Определено не съм фенка на Расате, напротив. Ако беше луд, щях да го оправдая вероятно. Но персоната му и мнението ми за него са без значение.

От значение е, че между двете новини за мен няма разлика. Понякога в изблик на гняв и на мен ми се иска да живеех в първобитно-племенен строй, в който без угризения и наказание да се раздава правосъдие с юмруци. Но това не е правосъдие. Лошото е, че нито едната от страните в горните новини няма да си извади поука. Не раздавам присъди, защото не искам мен да ме съдят. И не влизам в саморазправа, защото моето убеждение, че не така трябва да стават нещата. Не, че не ми се е налагало и не, че тогава нямаше да отвърна на удара, ако имах физическата сила да го направя. Затова се надявам в двата случая по-горе и във всички подобни полицията да намери извършителите.

*Коментари под статията във в. Труд.

Още за престъпленията от омраза:

В омразата се уповавам

От какво покълва хомофобията*?/What gives birth to homophobia*?

На 166

Персоналният тероризъм*

Убийството като анекдот

Гей прайдът: да разлаеш кучетата?

Прайдът е голямата фиеста в края на безкрайно дълъг неколкомесечен работен ден; освен, когато повечето от нас се появяват само за партито.

След като прахът от бунтът в Стоунуол се слегна, гей населението на Ню Йорк осъзнало, че се е случило нещо значимо и трябва да направят така, че да се случва отново и отново, докато хомосексуалността престане да е противозаконна, гей хората имат право на същите граждански права, които имат хетеросексуалните американци – ок, или поне белите христиани, и двама души от еднакъв пол да могат да се прегърнат романтично на улицата в зенита на деня. Целта тогава беше парадът да нараства всяка година, да се включват все повече мъже и жени, гей и хетеро, които искат и настояват за равенство в цяла Америка. Жените, цветнокожите и евреите вече са утъпкали пътя през 1969та, така че гейовете са закъснели с една идея в последната година от десетилетието, но в крайна сметка успяват и те да се включат в партито.

Но под спомена от холокоста на СПИН, днешният прайд в Ню Йорк и много други прайдове по света се превърнаха в нищо повече от фамозни партита с инцидентна връзка към не-сексуалния гей живот (разбирай – култура) и още по-трудно забележимо приятелско кимване към политическия активизъм. Исторически погледнато, причината е очевидна – проста и отчасти трагична. В резултат от пандемията СПИН, прайдът избуя от настояване за права към празнуване на живота и оцеляването. Това не прави добра услуга на никого. Партитата са страхотно и чудно разсейване и имат невероятно терапевтично въздействие, но когато свърши пиенето и изгрее слънцето, някой трябва да почисти кашата – тогава остават неколцината активисти.

Личната връзка с прайда

На изключително лично ниво, прайдът осигурява задълбочен психологически и емоционален тест за степента на порастване и самоприемане и твоята лична хомофобия. Преди години, болшинството гейове не биха излезли на прайд. Години по-късно ще излязат мнозина и ще се крият в тълпата, страхувайки се да не бъдат видяни, да не бъдат разпознати насред крачещите (гейове). После идва прайдът, когато гейовете излизат, усмихнати, на предната линия и се радват откровено да бъдат част от веселото мнозинство, да бъдат разпознати и видяни. С всяка изминала година, всеки участник в прайда миналата научава още малко за себе си от текстурата емоции, събрани само от участието си в едно такова шествие. Миналата година видях хора, които викаха радостно на приятелите си, носеха розови тениски със слогани и всякакви символи на ЛГБТ движението, за да са сигурни, че всеки срещнат турист ще знае, че са били на прайда.

Аз лично и персонално никога не съм се чувствала комфортно в компанията на почти голи мъже, е ли пък голи, оскъдно облечени байкърки, корабчета с Go-Go момчета, мъжки ескорти и гигантски бутилки водка като основна част от панорамата. Тази и всяка друга част от (гей) живота трябва да бъдат празнувани по време на прайда, но не – и това е моята критична точка на пречупване – на цената на политическия активизъм и позиция. Прайд партито трябва да е празник в края на сериозна политическа кампания (политика като policy, не като politics), която настоява за социална промяна, привличайки медийното и обществено внимание към невидимата хомофобия и трансфобия и трябва да е демонстрация на единен, мощен и убеден глас на огромна маса гласоподаватели.

Вместо това, около и на прайдовете по света сервираме агресивна сексуалност, очевидно празненство на промискуитета и, благодарение на жадната за кадри, ментално таблоидна медия – зърна с пиърсинг, нацепени задни джобове на дънките и лесбийки в кожени дрехи, яхнали Харли. Медийното послание? Гейовете са една идея повече от просто сексуални авантюристи. Парти след парти, празнуваме работа, която още не е свършена, дори, всъщност е далеч от финала.

Малко история

Има отлични аргументи да се считат за начало на гей-активизма ранните 20 години на миналия век в Берлин, или 1950-та в Америка или ранните 60-те в Сан Франциско и Филаделфия, но няма нито един момент в съвременната гей история, която да е толкова изобразителна и повратна, както нощта на 27 юни на Christopher Street, когато собствениците на барът Stonewall Inn решават, че достатъчно е достатъчно.

Очевидно по това време, а и в последвалите месеци и години, промяната се е усетила още по-осезаемо и се е случила не само там.

Гей активизма излезе от гардероба и мина през бунтовническите, ядосани и разбеснели пубертетски вълнения до спокойна и улегнала зрелост. Или почти до там. Много организации и групи превземаха улиците и колежанските кампуси, настоявайки за своето място след Черните пантери, женската еманципация и анти-военното движение.

Но още едно нещо, нещо друго, различно от гей активизма, нещо уникално в гей-културата се роди тази нощ – равно по потенциал на активизма, но доста подценявано: Гей Партизма. Докато активизма живеше ден за ден, партизма вилнееше всяка нощ, манифестирайки по паркове, алеи, клубове, сауни и прочие. Гей Партизма излезе от гардероба също и отиде на улицата и оттогава си е там, на всеки прайд.

Гей Партизма преживя кризата на СПИН, очевидно променен от епидемията, но все още лети с цветовете на дъгата. Гей Активизма не преживя тази драма добре.

Докато ядосан гей с тениска и джинси може да е бил иконата-символ на Гей Активизма през 70-те, в края на 90-те гей застъпничеството се обрамчи с облика на добре образован и поддържан гей мъж в син костюм и вратовръзка, който преговаря пътя си през корпоративния лабиринт от политики. От медийна гледна точка, това се оказа съкрушаващо за каузата. Визията на сините костюми и скъпарски маниери нагарчат. Затова медиите си объраха камерите отново от ядосания фризьор и претенциозен интериорен дизайнер до драг-кралиците и Go-Go момчетата на платформите. Днес медиите са жадни за полуголи мускулести гейове и драг-кралици на 12-сантиметрови токчета.

Въпреки това залезът на Гей Активизма (в Европа и България) е много по-сложен и тревожен от този факт. Всъщност, мисля, че активизмът беше отвлечен и в крайна сметка се превърна в една от най-трагичните и подценени жертви на прехода, кризата и, да, банално е, но да – комунистичеката ни предистория. Битката за гей права къкри много преди събитията в Стоунуол, в гардероба, но все пак активна и нарастваща. Гей активистите са успели да направят Илинойс първият щат, който декриминализира хомосексуалността през 1962 година. Извоювали са го с публична демонстрация за граждаски права пред Залата на Независимостта на Филаделфия през 1965.

Всичко това се променило на 27 юни 1969, когато няколко гейове, лесбийки и травестити в един бар са казали „достатъчно”. Гей активизма не се е родил тогава, но тогава е излязъл от гардероба, пищейки като разбесняла се драг-кралица.
Очаквам с нетърпение прайда всяка година. Или очаквам да свърши, без инциденти. Но ми липсва времето отпреди години, все повече и повече. Ще ме обвинят, че очерням прайда и развалям настроението на хората, но прайдът наистина има много по-дълбоко значение и критичен политически произход и би трябвало да е повече за промяна в България към по-добро, отколкото организирането на най-цветното парти в годината. Всъщност, докато трябва да се пишат (и спазват!) закони, които защитават правото ни да държим ръката на умиращия ни партньор в болницата, защитават ни на работното място и когато се местим в нова квартира и ни разрешават да създаваме семейства, основани на любов и уважение с пълните права и привилегии, които имат хетеросексуалните ни сънародници, партито, при наличие на толкова много несвършена работа ми се струва малко тийнейджърско. Да, постигнали сме значителна видимост, но не невидимостта спря робството, сегрегацията и даде правото на жените да гласуват.

Come as you are

Ново рекламно видео на McDonalds Франция.