(here's the original post in Bulgarian)
In the first book this chick appears and declares: "I'm Bella Swan. Yes, that’s totally real name. I just moved in here to the Forks." And then she meets Edward and thinks: "This one here is a boner.” And he thinks: "Ah, I’ll kill her." But then she is stumbles cause she’s very clumsy in all the books, and the he says: "And now I love you." And they embrace, but not very much cause, you know, he's very strong and poisonous, and she is a loony loser and brittle as a nut biscuit. And then he takes her to the mountains and states: "By the way, I’m super fictional, mysterious and mega-cool vampire. And I sparkle in the sunlight." She just blinks and sighs, cause she already knows, cause she read many books and googled. And the chick’s not afraid and says: "Dude, I'm a sheep and you're a lion, and we’re in love." And then they love each other, but carefully, cause otherwise she will die, if she doesn’t stumble on her own beforehand, and he is virgin and has no idea how to deal with her. But there is another, second first book where Edward thinks a lot about the things. And the guy is kinda nervous, because of 100 years of virginity and then he’s like “will kill her, will love her”, but thanks there’s another first book, otherwise we’ll never know did he kill her, did he love her...
In the second book, Bella turns 18 and develops complex she’s aging and her boyfriend the super-duper-cool vampire was frozen on 17 pristine hundred years ago. And then his super-duper-cool vampire family organizes kinda party for the chick’s birthday and they are very cool because they only drink animal blood, and have little sickly yellowish faces and crazy eyes. But then, cause Bella is still a clumsy loser and her own hands betray her, she cuts her finder on a packaging of a gift, which we never found out what it is anyway, and then she daubs the white carpet with blood, cause there’s a lot of blood pouring around out of the half-blood finger. And then one of the super-duper-cool vampire relatives of Edward grins and jumps at the chick to eat her, but her magical boyfriend magic that sparkles in the sunlight stops him and then he looks at Bella very odd and walks out in slow motion, thinking something we, the mortals, will never understand. And then he wears very cool designer suit, and Bella is with a yellow nylon trashy mop and he takes her for a walk in the forest and then he says: "I love you too much, but you’re a muffin and I’m leaving." And then Bella hampers again in kinda branch and she’s to die in the woods, but then this wolf with large eyes comes and saves the chick from misery. And then they become BFF with an Indian dude and he loves to walk naked to the waist, shirtless. And then the Indian pal tells her he loves the chick very much too and, by the way, he’s an Indian werewolf. But he wasn’t werewolf before, but now he is, cause there’s some redhead pussy chasing our chick Bella to kill her, cause in the first book Edward killed her dude and she’s now seriously pissed off. And then our chick Bella decides to jump from a cliff, cause she wants to see again Edward’s sparkling face, but is saved once again from the Indian Wolverine and then comes the super-duper-Cool vampire sister of Edward and she takes our chick to Italy, cause Edward turned blue and his abdomen is purple and hairy and wants to reveal himself there at the sun to some dudes with red cloaks and he’s like to die too. And then they still love each other, cause it was just a misunderstanding in the forest, because of the yellow trashy mop that Bella does not wear anymore. And then the sun lights up Edward’s sparkling face and he says to Bella let’s marry. And she just hiccups and we do not know what's happening now.
In the third book the Indian werewolf and the sparkling vampire dude show no love to one another. There ain’t love in the air between the two dudes. And then in Seattle some murders are happening, but the police can’t do a thing, cause the luminous boyfriend knows that those are some newborn vampire dudes. And Bela splits her personality between the Indian werewolf, who is very hot and has no shirt for a whole book already, and the illuminated magical vampirised boyfriend with the fancy-pansy designer clothes. But then comes again the redhead pussy to kill Bella and they all go camping. And then Bella is very cold, but the Mr. Wolverine biceps is very warm, and he heats her up. And then he blackmails her to kiss and it was clear that the clumsiness and being a loser is what prevented our chick Bella to capture she is in love with the Wolverine here. It’s a bit embarrassing, but then comes the redhead with some dude, who loves the redhead very much, but she gives no shit about him and they start fighting there with another werewolf and the luminous vampire boyfriend. And then this other guy, the new redhead’s boyfriend, loses limbs and ultimately eventually dies. But Bella, who we already know is much of a loser and doesn’t follow the whole fight action there, thinks: "Why I don’t just help my dude by cutting my arm with this stone here?" And she cuts her hand again and there’s a lot of spurt blood and then redhead chick loses her head. Then Edward does campfire with purple smoke. And then everything goes alright, cause there are only ten pages to the end of the book and there’s no time and then Bella's tells the Wolverine fitness dude: "I’ll marry this vampire dude here”, and the Wolverine guy is about to vomit and hates our chick Bella and runs away from home.
In the fourth book Bella chases Edward to marry, cause our chick also wants to shine in the sun and go vampire, but actually what the chick’s after is sex. And then he drags her to some island and they make much sex everywhere. And then Bella is very happy, but because she’s all with bruisers, Edward tells her no more sex for her, while the chick is still nut biscuit. And then she cries a river and dreams colorful kids and purple smoke and is very afraid. But Edward’s angels are pussies and he gives up and then they make a lot of sex again. And then suddenly, Bella becomes very, very pregnant and keeps eating fried eggs to burst. But the chicks is like “I’m gonna die”, cause the baby is kinda demon somehow. And then the Wolverine dude goes bossy and says to the other werewolves they should not fuck up with Bella and the super-duper-cool vampire dudes. And then Bella, because it’s already clear she’s the clumsy loser, does something weird with her hands and feet and starts giving birth just like that and then the chick dies. But Edward the luminous one sticks her with one syringe vintage selected poison and Bella goes vampirised. And then they have this child, half-luminous, half human. And then Bella and her husband make a lot of shining vampire sex and they crush some houses and furniture. And then the baby grows up and says: "Guys, did you really named me Renesme?" But there is no time to think, cause some very bad vampire vermins from Italy are coming to kill our dudes, cause there’s a whole book almost with no death threats yet and still nobody tried to pop off our chick Bella. But then the super-duper-cool vampire dudes and the Indian werewolves bring a whole gang of other sparkling vampire dudes and they beat the bad Italian gringos. And then Bella is the hero of the day, because finally she is not clumsy, but even helps. And finally the sparkling dude and our vampirised chick love again, but the Indian werewolf pees over the baby and says "Spotted, I’ll be marrying this one Renesme here” and the super-duper-cool sparkling parents are not happy of this fact, but still there are just dozen pages to the end of the book and they say: "Well, as long as there’s love and the young ones love each other..."
29 January 2010
28 January 2010
Дебатът вчера в PACE
Ако следите какво се случва в UN и CoE, следната новина може да е интересна. Накратко, става дума за доклад за дискриминация по признак сексуална ориентация и проявление на пола, който, ако бъде гласуван и приет от Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа, ще доведе до Резолюция, която, макар и незадължителна (т.е. юридически не е binging, като Treaty примерно), е политически разписан ангажимент на държавите-членки.
Дебатът вчера (за гласуване на доклада) не мина съвсем по план.
Това, което се случи е, че противниците на резолюцията внесеха огромен брой изменения (около 70, имаше и около 10 в подкрепа на резолюцията). Комитетът по правни въпроси и човешки права не е имал време да разгледа новите изменения преди дебата вчера в Парламентарната асамблея на CoE. Затова бе решено да се проведе основният дебат, както е планирано, но да се отложи гласуването на доклада за априлската сесия на Асамблеята.
Враждебните изменения бяха внесени от няколко групи - предимно руски депутати, както и група италианци, близки до Ватикана. Освен другите неща, за които настояват, внесените от тях изменения са:
Следващият етап не е съвсем ясен, защото се говори докладът да бъде върнат обратно към Комитета по правни въпроси и човешки права - което означава, че има вероятност резолюцията да бъде изменена в Комитета през март, преди да се върне за гласуване в Асамблеята през април.
Папата пък е изпратил писмо до някои от делегатите с “насоки” как гласуват, обосновавайки го с избирането на италиански съдия в Европейския съд по правата на човека и във връзка с избора на лидер на Европейската народна партия (Християндемократи) в PACE. Предпочитания от тях кандидат имаше успех - Лука Волонте от Италия. Той е лидер на групата, която внесе най-много от враждебните изменения в резолюцията.
Дебатът вчера (за гласуване на доклада) не мина съвсем по план.
Това, което се случи е, че противниците на резолюцията внесеха огромен брой изменения (около 70, имаше и около 10 в подкрепа на резолюцията). Комитетът по правни въпроси и човешки права не е имал време да разгледа новите изменения преди дебата вчера в Парламентарната асамблея на CoE. Затова бе решено да се проведе основният дебат, както е планирано, но да се отложи гласуването на доклада за априлската сесия на Асамблеята.
Враждебните изменения бяха внесени от няколко групи - предимно руски депутати, както и група италианци, близки до Ватикана. Освен другите неща, за които настояват, внесените от тях изменения са:
- Настояват да се даде приоритет на свободата на религията над правото на личен живот и недискриминация;
- Да се следи и намали използването на език, който може да ограничи свободата на религиозните организации и отделни лица да използват враждебен език срещу хомосексуални и транссексуални лица и теми.
- Настояват за правото на морална оценка (или включване на морал като критерий) при разглеждането на човешки права на ЛГБТ хора.
- Изричен отказ на каквато и да е подкрепа за признаване на еднополовите съюзи.
- Премахване на препратките и текстовете в подкрепа на семейно право и осиновяване.
- Премахването на някои позовавания към проявление на пола и подкрепа за медицинско лечение, както и към семейния живот за транс хората.
- Защита на религиозната свобода (т.е. правото на дискриминация) в областта на заетостта, осигуряване услуги, образование.
Следващият етап не е съвсем ясен, защото се говори докладът да бъде върнат обратно към Комитета по правни въпроси и човешки права - което означава, че има вероятност резолюцията да бъде изменена в Комитета през март, преди да се върне за гласуване в Асамблеята през април.
Папата пък е изпратил писмо до някои от делегатите с “насоки” как гласуват, обосновавайки го с избирането на италиански съдия в Европейския съд по правата на човека и във връзка с избора на лидер на Европейската народна партия (Християндемократи) в PACE. Предпочитания от тях кандидат имаше успех - Лука Волонте от Италия. Той е лидер на групата, която внесе най-много от враждебните изменения в резолюцията.
Продуктът Хаити
Понякога си представям как цели телевизионни екипи следят новините за бедствия и катаклизми, застанали в нисък старт, готови да се изстрелят към студиото за секунди, за да продадат новото нещастие. По време на грима, новината за бедствието и цифрите жертви биват облечени в нещастната милозлива дрешка на съжалението, с професионален жест се отмята кое ще продаде най-добре това конкретно човешко бедствие и се отбелязва с голям кръг най-продаваемия продукт на света (след секса) – децата. Сирачетата на Хаити. Бедстващи деца от Хаити. Затрупани, полуживи, ранени, останали без дом сирачета. Бързо се спретва телевизионен аукцион с известни продавач-консултанти (сделката за тях е още по-добра всъщност) и така се стига до сълзлив призив да осиновим детенце от Хаити. Интернет форумите са заляти от въпроси на разтревожени настоящи и потенциални родители каква е процедурата и колко време отнема осиновяването на детенце от Хаити и един през друг анонимни и разпознаваеми интернет родители страдат и се надпреварват да оплакват дечицата от Хаити, които ще бъдат осиновени, ей сега, само някой по телевизията да каже на кой номер да пуснем смс “osinovi_dete_haiti” и да спасим едно поне. Всякакви (до мухлясали и леко вмирисани) общественици се надвикват кой с какво повече да помогне и с какви по-Яворови думи да опише колко е гадно и скапано всичко това с Хаити, проливат се телевизионни сълзи, предаване след предаване, в което водещите гледат като припикан пекинез от жалост.
Децата на Хаити колко да са? Няколко десетки хиляди да са. Не са проблем за нас. Майка България веднага ще осигури поне една институция на калпак по избор на сирачето. Там хаитиянското диваче ще се запознае и с годините сближи с останалите хиляди изоставени български деца. Явно самото съществуване на институцията Могилино не е достатъчно бедствие. Очевидно трябва да организираме я земетресение, я потоп, за да се трогне журналистическото и зрителско сърце и да осиновим първо някое от децата, които са само на няколкостотин километра от нас, не на друг континент.
Update 04.02.2010: Леле, леле, леле...Леле (бяла нормална) мамо и леле (твоите бели нормални) деца...
Коментар 14 и 15 под тази публикация:
(форматирането е от мен)
Анелия says:
Децата на Хаити колко да са? Няколко десетки хиляди да са. Не са проблем за нас. Майка България веднага ще осигури поне една институция на калпак по избор на сирачето. Там хаитиянското диваче ще се запознае и с годините сближи с останалите хиляди изоставени български деца. Явно самото съществуване на институцията Могилино не е достатъчно бедствие. Очевидно трябва да организираме я земетресение, я потоп, за да се трогне журналистическото и зрителско сърце и да осиновим първо някое от децата, които са само на няколкостотин километра от нас, не на друг континент.
Update 04.02.2010: Леле, леле, леле...Леле (бяла нормална) мамо и леле (твоите бели нормални) деца...
Коментар 14 и 15 под тази публикация:
(форматирането е от мен)
Анелия says:
Аз не проследих концертите и шумотевиците по телевизията, но изпратих няколко смс-а, направих го с желание и с мисълта, че помагам на деца в нужда. Никой не е застрахован от природни бедствия, така че дарих своите левчета за децата на Хаити. Никой не е застрахован от болести, така че съм дарила своите левчета, и ще продължавам да го правя, за Българската Коледа. Никой не е застрахован от недъзи (вродени или придобити), така че съм дарила своите левчета за децата от Могилино. Когато сърцето ми подскаже, че е за добро, винаги ще дарявам (дори и скромно).
Не могат обаче да ме трогнат по никакъв начин изоставените по домовете деца, които вие наричате българчета. Това не са българчета, това са циганчета, деца на “родители”, които се плодят като животни, без изобщо да се замислят, че създават живот и обричат на мизерия и жалко съществуване своите създания. Наскоро гледах репортаж с една циганка, която ражда своето 14 дете. От 14 деца тя успя да изброи иманата на едва 5 от тях, като каза, че не може да запомни имената на всички, не знае и рождените им дати……..Ето такива деца по домовете не могат да ме трогнат, а напротив – ядосвам се тихо, че държавата не прави нищо по въпроса да се спре това безумно плодене и пълнене на домове за изоставни деца. Така че не ми говорете, че не се сещаме за нашите деца, защото тези деца там не са наши.
Нашите деца, които имат нужда от помощ и се надяват на добри ни сърца, са по болници, по медицински центрове и родителите им правят чудеса от храброст, за да ги спасят, за да върнат усмивките по лицата им.
Ей така, спонтанно ми дойде всичко и го излях в думи, просто споделих. Споделих своето мнение.
February 4th, 2010 at 10:42
LeeAnn (бел. автор на публикацията) says:Анелия, напълно подкрепям твоето мнение. По принцип имам известно количество етническа търпимост, но не безкрайно.
В случая обаче, според мен ти не си разбрала за какво говоря в статията.
Говоря за бяло дете на нормални родители, болно от левкимия. Дете, на което държавата не осигурява безплатните лекарства. Парадоксалното е, че същите тези лекарства и платени не могат да се намерят, защото не се внасят. А не се внасят, защото вносителите нямат сметка да ги внасят. А нямат сметка, защото държавата така е постлала… и така нататък…
Така че, приемам мнението ти по принцип, но то е извън контекста, който съм вложила.
February 4th, 2010 at 11:00
24 January 2010
2496 страници в 77 реда
В първата книга се появява тая мацка и вика: "Аз съм Бела Суон. Да, това е съвсем истинско име. Току-що се преместих да живея тука във Forks." И после среща Едуард и си вика "Тоя е неква грешка". А той си вика: "Ааааа, тая ще я убивам." После тя се спъва, защото е много смотана във всичките книги, и той й казва: "А аз сега те обичам." И те се прегръщат, но не много, защото той нали е отровен и много силен, а тя е смотана и чуплива като ореховка. И после той я води на една планина и вика: "Между другото, аз съм супер измислен, мистериозен и мега-готин вампир. И блестя на слънце." Тя само мига и въздиша, но вече знае, защото е прочела много книги и е търсила в Google. И не я е страх, и му вика: "Пич, аз съм овца, а ти си лъв и ние се обичаме." И после те се обичат, но внимателно, защото иначе тя ще умре, ако не се спъне сама, а той е девствен и не знае как да се оправя с нея. Ама има още една първа книга и там Едуард много ги мисли нещата. И човека се изнервил след 100 години девственост и ту ще я убива, ту ще я обича, ама добре, че има друга първа книга, иначе няма да стане ясно убил ли я е, обичал ли я е...
Във втората книга Бела става пълнолетна и има комплекс, че остарява, а гаджето й супер-дупер-куул вампир е замръзнал девствен на 17 преди сто години. И после неговото супер-дупер-куул вампирско семейство организират некво тържество за рождения й ден и те са много готини, защото ядат само животинска кръв и имат малко жълтеникав болнав вид и налудничави очи. Обаче понеже Бела е много смотана и собствените й ръце я предават, се порязва на опаковка на подарък, който така и не разбираме какъв е. И после нацапва белия китеник с кръв, щото шурва една струя кървище. После един от супер-дупер-куул вампирските роднини на Едуард се озъбва и се хвърля да я яде, обаче магическото й гадже, което блести на слънце, го спира и после я гледа много особено и се изтътрузва от стаята, докато мисли нещо. И после си облича един много готин костюм, а Бела е с някакъв жълт шушлеков оръфляк и я води на разходка в няква гора и й вика: "Аз много те обичам, ама ти си кифла и аз си тръгвам." И после Бела се спъва пак в некъв клон и ше мре в гората, обаче идва един влък с големи очи и я спасява. И после се сдружават с някъв индиански пич, а той обича да ходи гол до кръста и си казват, че са най-добри приятели завинаги. После индианската дружка й казва, че също много я обича и между другото е върколак индианец. Ама той не е бил върколак досега, ама е станал, щото няква червенокоса мацка я преследва да я убива, щото в първата книга Едуард затри гаджето й и тя много се ядосала. И после тя ше скача от една скала, щото иска да види пак лицето на Едуард, ама върколака я спасява и после идва супер-дупер-куул вампирската сестра на Едуард и я води в Италия, щото Едуард му е посинял корема и се е окосмил и иска да се показва на слънце там при некви пичове с червени наметала и той ше мре. И после те пак се обичат, щото е станало некво недоразумение в гората, заради жълтия шушлек, който вече Бела не носи. И после Едуард светва на слънцето и вика на Бела да се женят. И тя хлъцва само и ние не знаем какво става сега.
В третата книга върколакът и светещото гадже вампир никак не се обичат. И после в Сиатъл стават некви убийства, ама полицията нищо не може да направи, щото светещото гадже знае, че това го правят новородени пичове вампири. А Бела си раздвоява личността между индианския върколак, който е много горещ и няма тениска, и светещото магическо вампирясало гадже с хубавите дизайнерски дрешки. Обаче после идва червенокосата мацка да убива Бела и всички отиват на къмпинг. И после на Бела й е много студено, ама върколака нали е много топъл, и я изпотява. И после я изнудва да се целуват и става ясно, че смотаността на Бела е попречила да схване, че е влюбена във върколака. Става сконфузно, ама после идва червенокосата с некъв пич, дето много я обича, ама тя него не и почват да се бият там с един друг върколак и с вампирското гадже. И после тоя другия пич, на червенокосата новото гадже, губи крайници и в крайна сметка умира. Ама Бела, щото е много смотана и не следи действието, си вика: "Аз пък що ли не взема да помогна на моя човек и да си срежа ръката тука с ей тоя камък." И си реже ръката и пак шурва кръв и после червенокосата мацка си губи главата. После Едуард пали лагерен огън с лилав пушек. И после пак всичко се оправя, щото остават само десетина страници до края на книгата и после Бела вика на върколака: "Аз тука ше се женя за ей тоя вампир", а върколака ще повърне и много я намразва и избягва от къщи.
В четвъртата книга Бела вика на Едуард да се женят по-скоро, щото и тя иска да свети на слънце и да вампирясва, ама всъщност й се прави секс. И после той я завлича на някакъв остров и правят много секс и навсякъде. И после Бела е много щастлива, ама понеже е в синки, Едуард й казва, че повече никъв секс за нея, докато е ореховка. И тя после много реве и сънува цветни деца и лилав пушек и много се страхува. Ама на Едуард са му слаби ангелите и пак правят много секс. И после Бела изведнъж става много бременна и яде пържени яйца до пръсване. Ама Бела ще умира, щото бебето е някъв демон лош. И върколака после става началник и казва на другите върколаци да не се гъбаркат с Бела и супер-дупер-куул вампирските пичове. И после Бела, понеже стана ясно, че е много смотана, нещо си омотава ръцете и краката и почва да ражда така, изневиделица и после умира. Ама Едуард й забива една спринцовка с винтидж селектирана отрова и Бела вампирясва. И после имат едно дете, дето е половин светещо, половин човешко. И после Бела и мъжа й светещия вампир правят много вампирски секс и чупят некви къщи и мебели. И после бебето пораства и си вика: "Ама верно ли ме кръстихте Ренесме?!" Ама няма време да го мисли, щото идват едни много лоши вампирски гадове от Италия да ги убиват, щото вече цяла книга не е имало смъртна заплаха и никой не се е опитвал да пречука Бела. Ама супер-дупер-куул вампирите и индианските върколашки пичове докарват цял митинг други вампири и после се бият с лошите италиянски грингоси. И после Бела е героя на деня, щото най-накрая не е смотaна, ами даже помага. И най-накрая пак се обичат, ама индианския върколак припикава бебето и вика "пу за мене, ше се зимаме с тази тука Ренесме" и супер-дупер-куул родителите не са хепи от тоя факт, ама пак остават десетина страници до края и си викат: "Е кво пък толкова, като се обичат младите..."
Във втората книга Бела става пълнолетна и има комплекс, че остарява, а гаджето й супер-дупер-куул вампир е замръзнал девствен на 17 преди сто години. И после неговото супер-дупер-куул вампирско семейство организират некво тържество за рождения й ден и те са много готини, защото ядат само животинска кръв и имат малко жълтеникав болнав вид и налудничави очи. Обаче понеже Бела е много смотана и собствените й ръце я предават, се порязва на опаковка на подарък, който така и не разбираме какъв е. И после нацапва белия китеник с кръв, щото шурва една струя кървище. После един от супер-дупер-куул вампирските роднини на Едуард се озъбва и се хвърля да я яде, обаче магическото й гадже, което блести на слънце, го спира и после я гледа много особено и се изтътрузва от стаята, докато мисли нещо. И после си облича един много готин костюм, а Бела е с някакъв жълт шушлеков оръфляк и я води на разходка в няква гора и й вика: "Аз много те обичам, ама ти си кифла и аз си тръгвам." И после Бела се спъва пак в некъв клон и ше мре в гората, обаче идва един влък с големи очи и я спасява. И после се сдружават с някъв индиански пич, а той обича да ходи гол до кръста и си казват, че са най-добри приятели завинаги. После индианската дружка й казва, че също много я обича и между другото е върколак индианец. Ама той не е бил върколак досега, ама е станал, щото няква червенокоса мацка я преследва да я убива, щото в първата книга Едуард затри гаджето й и тя много се ядосала. И после тя ше скача от една скала, щото иска да види пак лицето на Едуард, ама върколака я спасява и после идва супер-дупер-куул вампирската сестра на Едуард и я води в Италия, щото Едуард му е посинял корема и се е окосмил и иска да се показва на слънце там при некви пичове с червени наметала и той ше мре. И после те пак се обичат, щото е станало некво недоразумение в гората, заради жълтия шушлек, който вече Бела не носи. И после Едуард светва на слънцето и вика на Бела да се женят. И тя хлъцва само и ние не знаем какво става сега.
В третата книга върколакът и светещото гадже вампир никак не се обичат. И после в Сиатъл стават некви убийства, ама полицията нищо не може да направи, щото светещото гадже знае, че това го правят новородени пичове вампири. А Бела си раздвоява личността между индианския върколак, който е много горещ и няма тениска, и светещото магическо вампирясало гадже с хубавите дизайнерски дрешки. Обаче после идва червенокосата мацка да убива Бела и всички отиват на къмпинг. И после на Бела й е много студено, ама върколака нали е много топъл, и я изпотява. И после я изнудва да се целуват и става ясно, че смотаността на Бела е попречила да схване, че е влюбена във върколака. Става сконфузно, ама после идва червенокосата с некъв пич, дето много я обича, ама тя него не и почват да се бият там с един друг върколак и с вампирското гадже. И после тоя другия пич, на червенокосата новото гадже, губи крайници и в крайна сметка умира. Ама Бела, щото е много смотана и не следи действието, си вика: "Аз пък що ли не взема да помогна на моя човек и да си срежа ръката тука с ей тоя камък." И си реже ръката и пак шурва кръв и после червенокосата мацка си губи главата. После Едуард пали лагерен огън с лилав пушек. И после пак всичко се оправя, щото остават само десетина страници до края на книгата и после Бела вика на върколака: "Аз тука ше се женя за ей тоя вампир", а върколака ще повърне и много я намразва и избягва от къщи.
В четвъртата книга Бела вика на Едуард да се женят по-скоро, щото и тя иска да свети на слънце и да вампирясва, ама всъщност й се прави секс. И после той я завлича на някакъв остров и правят много секс и навсякъде. И после Бела е много щастлива, ама понеже е в синки, Едуард й казва, че повече никъв секс за нея, докато е ореховка. И тя после много реве и сънува цветни деца и лилав пушек и много се страхува. Ама на Едуард са му слаби ангелите и пак правят много секс. И после Бела изведнъж става много бременна и яде пържени яйца до пръсване. Ама Бела ще умира, щото бебето е някъв демон лош. И върколака после става началник и казва на другите върколаци да не се гъбаркат с Бела и супер-дупер-куул вампирските пичове. И после Бела, понеже стана ясно, че е много смотана, нещо си омотава ръцете и краката и почва да ражда така, изневиделица и после умира. Ама Едуард й забива една спринцовка с винтидж селектирана отрова и Бела вампирясва. И после имат едно дете, дето е половин светещо, половин човешко. И после Бела и мъжа й светещия вампир правят много вампирски секс и чупят некви къщи и мебели. И после бебето пораства и си вика: "Ама верно ли ме кръстихте Ренесме?!" Ама няма време да го мисли, щото идват едни много лоши вампирски гадове от Италия да ги убиват, щото вече цяла книга не е имало смъртна заплаха и никой не се е опитвал да пречука Бела. Ама супер-дупер-куул вампирите и индианските върколашки пичове докарват цял митинг други вампири и после се бият с лошите италиянски грингоси. И после Бела е героя на деня, щото най-накрая не е смотaна, ами даже помага. И най-накрая пак се обичат, ама индианския върколак припикава бебето и вика "пу за мене, ше се зимаме с тази тука Ренесме" и супер-дупер-куул родителите не са хепи от тоя факт, ама пак остават десетина страници до края и си викат: "Е кво пък толкова, като се обичат младите..."
22 January 2010
Не на място
Много ми е трудно да бъда търпелива.
Твърде емоционална съм, за да чакам. Съзнателно знам, че чакането е добро нещо, но рядко ми се удава. Откакто Максим се роди, съм по-търпелива и, някак си, възрастна.
Договорът ми за сегашната работа изтича на 3 февруари. Обявиха позицията ми за вакантна от 4 февруари. Сметнах, че ще е странно, ако не кандидатствам, макар че работата определено не е моята чаша чай (на английски е по-смислен изразът). Кандидатствах в израз на благодарността си към дадената възможност, един вид референция и отговор на работата, която получих. В самото писмо писах, че независимо от изхода, за мен е гордост да съм част от този екип и благодарение на него научих много. Макар и не за конкретната позиция, а по-скоро за организационна култура и етика в работата.
Не бях в списъка с одобрени кандидати по документи. Странно. С моя опит, за чисто секретарска позиция. Много странно ми се стори. Нямах наистина намерение да оставам и дори обмислях как да изляза от положението да откажа работата, след като съм кандидатствала. И после - не бях одобрена по документи.
Приятелите ми спекулираха с причината за това. Получих лаконичен отговор от три реда от изпълнителния ни директор, че няма да ме поканят на интервю.
Днес имахме поредния коктейл по повод новия ни изпълнителен директор. Доскоро тя беше Policy Director. Откакто получи работата на ИД, не се спряхме с коктейли и приеми за добре дошла. Мисля, че колегите си намериха добър повод за пиянстване в работно време.
На поредното офисно парти ето и нас, обичайните заподозрени, лошите момчета и момичета на офиса и wannabe-лошите, които винаги се залепят към нас. Пряката ми шефка, Мадмоазел, която се напи през декември на подобно събитие и ми скочи в таксито, с която все още обсъждаме защо не спах с нея тогава. Беше забавно онази вечер. Колежката ми, която се занимава със Западните Балкани, правеше същото. Аз просто не бях в настроение онази вечер, не исках никоя, освен една, която не беше там. Мадмоазел е супер възторжена как мога да спя с някого просто за една вечер, без обвързване, и как "чисто по мъжки" разграничавам секса от правенето на любов. За да съм пич, й казах, че не бих злоупотребила с жена, която не е на себе си. Това е възпитания начин да кажеш на една жена, че между вас има минусово привличане и никога не би спала с нея, без значение колко алкохол си погълнала.
15 бутилки шампанско, студен бюфет, лошите момчета и момичета, на които може да се разчита да са палави. Съберем ли се тримата, винаги се стига до спомени, които не искаме да помним понякога. В 16:30, когато отворихме първата бутилка шампанско, не мислех, че два часа по-късно ще се напием и ще пушим коз с хора от Съвета на Европа, ЕК и Амнести, но е добре човек да не си прави планове. Мадмоазел неотлъчно до мен, като с двойно залепващо тиксо залепена за тялото ми. Пияна достатъчно и отчаяна, че си заминавам само след десетина дни, идва при мен и със силен френски акцент ми казва, че никога никой няма да е като мен.
Не съм в списъка с одобрени по документи кандидати за работата, защото съм твърде квалифицирана и защото търсят изпълнител, не мениджър. Дежа ву. За втори път ми се случва волята и решителността ми да са дебит и да ми пречат на работата. Мадмоазел се разревава и ме прегръща в опит за последна, пияна, целувка, която няма да се брои в понеделник, когато сме трезви на работа. "Искахме обикновен кандидат, който има опит в един проект, а твоята кандидатура е за позицията на шефката и на двете ни." Почувствах се тъпо. Не ми пука за тъпата работа. Не ставам за пускане на факсове и резервиране на маса за вечеря. Пука ми за нея, за грешните й чувства. Пука ми, че си въобразява, че съм нещо значимо в живота й, че от три месеца ме сравнява с жена си, с която имат двегодишна връзка и живее в надежда, че може да ме напие достатъчно, за да има причина да я остави. Пука ми, просто. Пука ми, че Анна, която получи работата, някаква руса мацка от Русия с малка черна рокля (кой, по дяволите, ходи на интервю с малка черна рокля!?) ще е мерена по мой аршин. Според Мадмоазел, Анна никога няма да е и наполовина добра, колкото съм аз. Супер за егото ми. Абсолютно неизползваема информация иначе.
Аз съм пияна и напушена. Толкова не на себе си, че си мисля за човек, когото не познавам на живо дори.
Дори няма десет часа още. Утре ще чета какви глупости съм писала тази вечер. Извинявам се на абонираните за блога ми по този повод. Ето снимки, да си спомням очите си тази вечер, те говорят много за мен. За спомен от тази вечер. Voila.
Бягам сега, потапям се в приказния свят.
Твърде емоционална съм, за да чакам. Съзнателно знам, че чакането е добро нещо, но рядко ми се удава. Откакто Максим се роди, съм по-търпелива и, някак си, възрастна.
Договорът ми за сегашната работа изтича на 3 февруари. Обявиха позицията ми за вакантна от 4 февруари. Сметнах, че ще е странно, ако не кандидатствам, макар че работата определено не е моята чаша чай (на английски е по-смислен изразът). Кандидатствах в израз на благодарността си към дадената възможност, един вид референция и отговор на работата, която получих. В самото писмо писах, че независимо от изхода, за мен е гордост да съм част от този екип и благодарение на него научих много. Макар и не за конкретната позиция, а по-скоро за организационна култура и етика в работата.
Не бях в списъка с одобрени кандидати по документи. Странно. С моя опит, за чисто секретарска позиция. Много странно ми се стори. Нямах наистина намерение да оставам и дори обмислях как да изляза от положението да откажа работата, след като съм кандидатствала. И после - не бях одобрена по документи.
Приятелите ми спекулираха с причината за това. Получих лаконичен отговор от три реда от изпълнителния ни директор, че няма да ме поканят на интервю.
Днес имахме поредния коктейл по повод новия ни изпълнителен директор. Доскоро тя беше Policy Director. Откакто получи работата на ИД, не се спряхме с коктейли и приеми за добре дошла. Мисля, че колегите си намериха добър повод за пиянстване в работно време.
На поредното офисно парти ето и нас, обичайните заподозрени, лошите момчета и момичета на офиса и wannabe-лошите, които винаги се залепят към нас. Пряката ми шефка, Мадмоазел, която се напи през декември на подобно събитие и ми скочи в таксито, с която все още обсъждаме защо не спах с нея тогава. Беше забавно онази вечер. Колежката ми, която се занимава със Западните Балкани, правеше същото. Аз просто не бях в настроение онази вечер, не исках никоя, освен една, която не беше там. Мадмоазел е супер възторжена как мога да спя с някого просто за една вечер, без обвързване, и как "чисто по мъжки" разграничавам секса от правенето на любов. За да съм пич, й казах, че не бих злоупотребила с жена, която не е на себе си. Това е възпитания начин да кажеш на една жена, че между вас има минусово привличане и никога не би спала с нея, без значение колко алкохол си погълнала.
15 бутилки шампанско, студен бюфет, лошите момчета и момичета, на които може да се разчита да са палави. Съберем ли се тримата, винаги се стига до спомени, които не искаме да помним понякога. В 16:30, когато отворихме първата бутилка шампанско, не мислех, че два часа по-късно ще се напием и ще пушим коз с хора от Съвета на Европа, ЕК и Амнести, но е добре човек да не си прави планове. Мадмоазел неотлъчно до мен, като с двойно залепващо тиксо залепена за тялото ми. Пияна достатъчно и отчаяна, че си заминавам само след десетина дни, идва при мен и със силен френски акцент ми казва, че никога никой няма да е като мен.
Не съм в списъка с одобрени по документи кандидати за работата, защото съм твърде квалифицирана и защото търсят изпълнител, не мениджър. Дежа ву. За втори път ми се случва волята и решителността ми да са дебит и да ми пречат на работата. Мадмоазел се разревава и ме прегръща в опит за последна, пияна, целувка, която няма да се брои в понеделник, когато сме трезви на работа. "Искахме обикновен кандидат, който има опит в един проект, а твоята кандидатура е за позицията на шефката и на двете ни." Почувствах се тъпо. Не ми пука за тъпата работа. Не ставам за пускане на факсове и резервиране на маса за вечеря. Пука ми за нея, за грешните й чувства. Пука ми, че си въобразява, че съм нещо значимо в живота й, че от три месеца ме сравнява с жена си, с която имат двегодишна връзка и живее в надежда, че може да ме напие достатъчно, за да има причина да я остави. Пука ми, просто. Пука ми, че Анна, която получи работата, някаква руса мацка от Русия с малка черна рокля (кой, по дяволите, ходи на интервю с малка черна рокля!?) ще е мерена по мой аршин. Според Мадмоазел, Анна никога няма да е и наполовина добра, колкото съм аз. Супер за егото ми. Абсолютно неизползваема информация иначе.
Аз съм пияна и напушена. Толкова не на себе си, че си мисля за човек, когото не познавам на живо дори.
Дори няма десет часа още. Утре ще чета какви глупости съм писала тази вечер. Извинявам се на абонираните за блога ми по този повод. Ето снимки, да си спомням очите си тази вечер, те говорят много за мен. За спомен от тази вечер. Voila.
Бягам сега, потапям се в приказния свят.
11 January 2010
…
Ето ви личен пример.
Брат ми е мекотело. Вместо да пиша защо, просто констатирам 30-годишни наблюдения. Когато майка ми му се обадила, защото нямала 60 стотинки да си купи хляб, той й казал, че тя знае как и да си омеси. Веднъж й даде 50 лева назаем. Назаем. Никога не й даде една стотинка, не й занесе хляб, не плати нейна сметка. Живее в очакване майка ми и баща ми да умрат, за да вземе къщата и да я събори до основи. Но брат ми е хетеро, женен (не знам доколко щастливо) и любимеца на майка ми. Баща ми не е негов биологичен баща, но го обича, все едно е.
За сестра ми досега с майка ми се налага покрай грижата й за баща ни. Аз винаги съм била „детето на татко й“. Тя е почти на възрастта на майка ми. Знам, че когато някой ден баща ни си отиде, тя няма да поддържа връзка с майка ми.
И кой ли би поддържал с такова чудовище.
Чудовище, точно така. Днес съм жива не благодарение на нея, а въпреки нея.
Това, което възпита в мен най-силно, е чувството на вина и задължение към родителите. Когато на 17 години се изнесох от вкъщи, за да избегна перспективата или да се самоубия, или да си прекарам живота в някоя клиника, ходех на училище преди обяд и работех след обяд, за да си плащам наема и да си купувам учебници. Нямах пари за друго. Нямах и приятели, защото нямах време. Брат ми и сестра ми казаха,че съм силно момиче и ще се оправя. Прекарах жестока, зверска зима без ток, на свещи и студено, като редувах вечеря от филии, намазани с майонеза и зелева салата с настърган морков. Месеци наред. Всеки месец спестявах по някой лев, който пращах на майка ми и баща ми, именно заради това чувство на вина и задължение.
Това продължи и след това, когато вече имах ток и можех да си позволя дори и месо на масата и дори обяд. Завърших училище с много висок успех, но нямах пари за висше. Така и не си завърших висшето – никога не ми стигнаха парите, а сега и времето за това. Започвах го три пъти и след време разходите ставаха непосилни. Майка ми с всяка изминала година ставаше все по-пресметлива и с все по-скъпоструващи планове за моите пари. С всеки мой партньор деляхме от семейния бюджет всеки месец порцион за майка ми. Последните три години бяха максимума на финансова дъщерна подкрепа, когато жена ми изкарваше значително повече пари от мен, а аз гледах Максим и се занимавах с активизъм, и в касичката на майка ми отиваха по няколкостотин лева месечно, отделно четири пъти в месеца отивахме в Пикадили да й заредим хладилника. Сърцето ми се късаше от мелодрамите й как нямат пари с баща ми, с тези мизерни пенсии не могат да си позволят месо много често и прочее. Когато майка ми започна да си обновява гардероба, да ходи на екскурзии и да си купува втори фризер, втора нова пералня, втора микровълнова и градинска люлка за 700 лева, една червена лампичка в главата ми светна. От няколкостотин на месец ограничихме дажбата до около 300-400 на месец.
Когато Максим се роди, трябваше да взема трудно решение искам ли той да преповтори моето детство или да отрежа всяка комуникация с майка ми. Имам си причините за това и близките ми хора, ако четат, знаят защо. С Деси решихме, че Максим сам трябва да реши дали и доколко ще поддържа връзка с баба си, а ние, от своя страна, трябва да му дадем шанс да опознае баба си и дядо си и сам да реши. Междувременно си обещахме, че ако детството ми започне да се преповтаря, контактът с майка ми ще бъде ограничен.
Заминах за Брюксел със свит стомах и параноичен страх за развитието на отношенията между майка ми и Деси и Максим. Деси работеше на две места и след моето заминаване месечните дажби към майка ми се бяха увеличили пак, за да покрият и разходите на Максим, независимо, че й го оставяхме с пакет памперси, сокове и храна. Не исках той да й тежи и не исках чувството на вина и задължение да се задълбочава. Докато мои приятели получаваха от родителите си джобни за училище, апартамент, кола или няколко вноски за висшето си, на 17 аз бях на улицата почти и оттогава плащах за себе си и за родителите си. И все пак се чувствах длъжна и виновна, че не съм достатъчно грижовна.
След като заминах за Брюксел, майка ми и Деси станаха по-близки, отколкото ние с майка ми сме били някога. Срещу месечната кръвнина, майка ми й говореше на „дъще“, гукаше й по телефона и си обменяха рецепти. Стори ми се, че майка ми се е променила, станала е човешко същество и е приела семейството ми, каквото е. Хората не се променят, но аз вярвах. Баща ми никога не е имал проблеми с това, за разлика от майка ми, която живее според съседската оценка (странно, след като с никой не се погажда и всички да са малоумни селяндури, а тя е дъ бест смарт ас). Деси и майка ми разговаряха за семейството ни повече, отколкото аз някога съм го правила с нея. Майка ми каза, че няма значение, че Деси е жена, защото баща ми, като е мъж, не я прави щастлива, напротив.
Баща ми е на 92 години. Работеше допреди три месеца като охрана на едни складове. След няколко инфаркта и инсулта, едва се движеше, но работеше, защото майка ми иска пари. Пари, пари, пари. Живеят заедно 40 години и баща ми никога не разбра колко пари изкарва/ше майка ми. Тя му даваше до стотинка колкото е нужно да се похарчат за определена покупка и прибираше рестото. Баща ми няма приятели, всички са селяндури и простаци и само искат да го използват според нея. Или да използват нея. Докато работеше, баща ми беше успял да спести известна сума пари, за …погребението си. Защото майка ми каза, напълно сериозно, че ще го остави в патологията, няма намерение да го полага в семейния гроб. Защо баща ми търпеше всичко това 40 години? Заради мен. Аз, а сега и Максим, сме неговата вселена, неговите слънце и луна, смисълът на живота му, причината да остане все още там, където ежедневно умира по малко. Сега е там, защото няма сили да си тръгне, а и няма къде да отиде. Спестените пари баща ми остави в сестра ми, защото стигнат ли в ръцете на майка ми, ще е последния път, когато ги види. Майка ми разбра и това доведе до катастрофални последствия. Не ми се говори за това. Когато стане дума за неща, които майка ми би направила, няма граници, нито законови, нито морални, нито човешки.
Междувременно баща ми сериозно се влоши, след като се прибра от работа. Прибра се, защото въпреки настояването ни със сестра ми да спре да работи, за майка ми той беше просто източник на пари, който не желае да търпи вкъщи. Баща ми вече не можеше да ходи и след регулярното посещение на болници, докарването му вкъщи посинял и в безсъзнание, и най-вече, заради обещанието ми с Деси да компенсираме парите, които той щеше да изкарва, един ден татко се прибра. Майка ми го изолира в пристройка в двора, сам, увит в няколко одеала. Въпреки нафтовата печка в помещението, което тя преди ползваше за готвене и като сушилня, отоплението на възрастния ми баща не се видя основателен разход за пресметливата ми майка и тя го остави да се топли на отворената фурна на газовата печка. За да не се задуши, разбрах, че баща ми по няколко пъти дневно отваря вратата да влезе въздух. Макар да познавам майка си добре, това дори за мен дойде много. После на Нова година татко падна и си разцепи главата. Майка ми отказа да го заведе в болница, защото е много стар и на никой няма да му се занимава. Сестра ми го завела. Днес разбрах, че заради липсата на лечение и сътресението му, пак му се е завило свят и пак е падал след Нова година. Отново, майка ми не го е завела в болница. Баща ми е оставен като ранено животно да умре.
Хубаво е, че не чува вече много, иначе щеше да се обесил досега. Аз съм силен и издръжлив човек и трудно някой ще разклати психиката ми, но и аз щях да се обеся, ако чувах по цял ден „умри, куче“, „да пукнеш дано“, „няма ли да умреш, да ме спасиш от присъствието си“, „ще те удуша, докато спиш“ и прочие. Речникът на майка ми е толкова богат, когато стане дума за клетви и обиди, че няма да ми стигне цяла нощ да го опиша. Клетвите, пророкуването за рак и заклеването да умреш, да се мъчиш, да се разболееш, ден да не видиш, да ослепееш и прочее заваляват от момента, в който си отвори очите.
Майка ми се съгласи с готовност да делят грижата за Максим, докато съм в Белгия и докато Деси и Максим дойдат тук. Оставянето на Максим при нея през уикенда значеше отново платени сметки, пълен хладилник и кеш. Така се случи, че последните три месеца ние с Деси останахме почти без пари, в много, много тежко финансово състояние. Може би го приемам още по-тежко, заради стандарта, на който бях свикнала преди, когато бяхме доста над средния месечен бюджет на едно домакинство и парите просто не бяха решаващ фактор вкъщи. През живота ми съм имала и 2, и 20 и 2000, така че инстинкта ми за оцеляване е силен и това ще мине.
Последните три месеца не можехме да й даваме колкото преди. Давахме й по 100, най-много 200 лева. При претъпкани фризери, заредено мазе и осигурено отопление, с Деси се надявахме да смогне с двете пенсии и тези добавки.
Отношението й рязко се промени. Кълненето към баща ми и кармата за смърт се насочиха към мен и Деси. Нещата толкова се влошиха в последния месец, че се стигна до днес, когато Деси беше завела Максим за уикенда и майка ми отказа да й го даде. Заплаши с полиция и побоища, ако Деси отиде да го вземе. Изкрещя ми по телефона, че Деси и аз нямаме кръвна връзка и това за нея значи, че нямаме нищо. Майка ми и баща ми нямат кръвна връзка също. Когато минело време, съм щяла да разбера, че е права и тогава ще си взема детето. Трагикомичното е, че майка ми иска да си купи нова, трета пералня и със сигурност ще размени дете срещу пачка. Толкова струва едно дете. Една пералня, или един пълен фризер и два варела нафта.
Още се уча да бъда майка, да преценявам кое е добро или не за детето ми. Това, което знам със сигурност, е че не искам Максим да живее в среда на крясъци, клетви, побоища (защото тя все още бута или удря баща ми и това прераства в страшни гледки), истерия и заплахи. На детето ни и без това ще му е тежко да живее в ограничен свят с много предразсъдъци, за да започне от 2-годишна възраст да се учи да мрази, да псува, да кълне и да е насилник. Случвало ми се е да го плесна по дупето, когато се заинати за нещо, не, за да го заболи, а за да се стресне от физическия акт, и само през памперса, и винаги ми е светела червената лампичка за счупената ми от майка ми ръка, за синия белег над лакътя ми, за изскубаната ми коса, за синините по цялото ми тяло, за срама, който изпитвах пред съучениците си задето съм бито дете, за физическия страх, който изпитвах от нея и побоищата й и за причината едва на 17 да предпочета да живея като скот, гладна и на студено, но спокойна, да запазя психическото си здраве и стабилност, да преживея някак си. Ако някой някога се е чудел как издържам на всякакви лумпениади и хомофоби – след живота, който съм имала, трудно се плаша, а още по-трудно се отказвам. Осъзнах реално всяка моя сълза тогава, всеки удар по тялото ми, всичката болка събрана в мен и инвестирах в себе си, в това да израстна и да бъда човек, да не бъда жертва на живота си, а да го надживея, да бъда по-силна от всеки друг в моето положение. Аз потъвах и умирах в собствената си болка и самосъжаление и точно това ме изгради като човек и направи яростта ми страшна.
Ето ви личен пример. Ако Деси беше Георги, щяхме да сме омъжени отдавна, преди да забременея. Аз съм такава, олдфешън. Ако тя беше той, нямаше да звъня сега на всички адвокати, които познавам, в България и извън нея, а аз имам добър арсенал от юристи, и нямаше да готвя дела и полиции срещу майка си, за да взема собственото си дете и да огранича достъпа й до него. Тя вярва, че като негова баба, кръвен роднина, тя притежава и има власт над живота му, а това ме разтреперва. Всяка майка може да разбере ужаса и страха, който изпитвам в момента за детето си, за това, че майка ми ще направи ВСИЧКО, за да не си тръгне момчето ми от къщата й. Яростта към който и да е, посегнал или заплашил детето ми и страхът, че няма да запазя самоконтрол, когато се изправя очи в очи с него. Яростта, че сега 200 евро за самолетен билет значи глад до края на месеца за мен. И какъв неописуем ужас ме е стегнал за гушата от страх, че цялата корупционна и пропаднала система в България би й позволила да си плати на куките или на някой социален работник и фактът, че съм лесбийка да се използва срещу мен, за да остане детето ми да расте законно с нея, да се учи да мрази, да е агресивен, да псува и кълне и …
И да, ако сте хетеросексуални, може и да не разберете защо е толкова, толкова шибано важно, мамка му, да се узаконят и еднополовите семейства и техните деца!
Днес е денят, в който моята чаша преля. Да си майка значи да решаваш от името на друг, който още не може или не трябва, заради възрастта му. Днес аз решавам, че не искам повече Максим да вижда баба си и да израства в среда на омраза и психически тормоз. Днес е деня, в който режа кръвната връзка между сина ми и майка ми. Когато Максим порастне и разбира защо това се е случило, ако иска да я види, ще му разреша, за да вземе решението сам за себе си, а не заради моето детство.
Но и днес е поредния ден, в който си мисля, че ми се иска да нямах кръвна връзка с тази жена, да нямах нищо общо с нея, да не познавах такъв човек в живота си. Разочарованието и съчувствието, което изпитвам към баща ми и съсипания му живот се компенсират само малко от гнева ми, че не си е тръгнал и че никога не направи нищо, за да ме защити и да ме предпази от нея. Вече на 30, аз все още нося белези от детството си и сигурно никога няма да излекувам раните от всичко, което тя ми направи.
И ако всичко това звучи като разказ, нека кажа, че истински страшните неща не смея да ги напиша. Иска ми се поне едно от нещата, които описах горе, да са преувеличени. Все още ме срещат съседи по улицата, когато отивам при майка ми, и ме питат защо все още ходя при тази жена, след всичко, което ми е причинила.
P.S. Можете да видите Максим на блога му. Има снимка и с баба си, моята майка.
Брат ми е мекотело. Вместо да пиша защо, просто констатирам 30-годишни наблюдения. Когато майка ми му се обадила, защото нямала 60 стотинки да си купи хляб, той й казал, че тя знае как и да си омеси. Веднъж й даде 50 лева назаем. Назаем. Никога не й даде една стотинка, не й занесе хляб, не плати нейна сметка. Живее в очакване майка ми и баща ми да умрат, за да вземе къщата и да я събори до основи. Но брат ми е хетеро, женен (не знам доколко щастливо) и любимеца на майка ми. Баща ми не е негов биологичен баща, но го обича, все едно е.
За сестра ми досега с майка ми се налага покрай грижата й за баща ни. Аз винаги съм била „детето на татко й“. Тя е почти на възрастта на майка ми. Знам, че когато някой ден баща ни си отиде, тя няма да поддържа връзка с майка ми.
И кой ли би поддържал с такова чудовище.
Чудовище, точно така. Днес съм жива не благодарение на нея, а въпреки нея.
Това, което възпита в мен най-силно, е чувството на вина и задължение към родителите. Когато на 17 години се изнесох от вкъщи, за да избегна перспективата или да се самоубия, или да си прекарам живота в някоя клиника, ходех на училище преди обяд и работех след обяд, за да си плащам наема и да си купувам учебници. Нямах пари за друго. Нямах и приятели, защото нямах време. Брат ми и сестра ми казаха,че съм силно момиче и ще се оправя. Прекарах жестока, зверска зима без ток, на свещи и студено, като редувах вечеря от филии, намазани с майонеза и зелева салата с настърган морков. Месеци наред. Всеки месец спестявах по някой лев, който пращах на майка ми и баща ми, именно заради това чувство на вина и задължение.
Това продължи и след това, когато вече имах ток и можех да си позволя дори и месо на масата и дори обяд. Завърших училище с много висок успех, но нямах пари за висше. Така и не си завърших висшето – никога не ми стигнаха парите, а сега и времето за това. Започвах го три пъти и след време разходите ставаха непосилни. Майка ми с всяка изминала година ставаше все по-пресметлива и с все по-скъпоструващи планове за моите пари. С всеки мой партньор деляхме от семейния бюджет всеки месец порцион за майка ми. Последните три години бяха максимума на финансова дъщерна подкрепа, когато жена ми изкарваше значително повече пари от мен, а аз гледах Максим и се занимавах с активизъм, и в касичката на майка ми отиваха по няколкостотин лева месечно, отделно четири пъти в месеца отивахме в Пикадили да й заредим хладилника. Сърцето ми се късаше от мелодрамите й как нямат пари с баща ми, с тези мизерни пенсии не могат да си позволят месо много често и прочее. Когато майка ми започна да си обновява гардероба, да ходи на екскурзии и да си купува втори фризер, втора нова пералня, втора микровълнова и градинска люлка за 700 лева, една червена лампичка в главата ми светна. От няколкостотин на месец ограничихме дажбата до около 300-400 на месец.
Когато Максим се роди, трябваше да взема трудно решение искам ли той да преповтори моето детство или да отрежа всяка комуникация с майка ми. Имам си причините за това и близките ми хора, ако четат, знаят защо. С Деси решихме, че Максим сам трябва да реши дали и доколко ще поддържа връзка с баба си, а ние, от своя страна, трябва да му дадем шанс да опознае баба си и дядо си и сам да реши. Междувременно си обещахме, че ако детството ми започне да се преповтаря, контактът с майка ми ще бъде ограничен.
Заминах за Брюксел със свит стомах и параноичен страх за развитието на отношенията между майка ми и Деси и Максим. Деси работеше на две места и след моето заминаване месечните дажби към майка ми се бяха увеличили пак, за да покрият и разходите на Максим, независимо, че й го оставяхме с пакет памперси, сокове и храна. Не исках той да й тежи и не исках чувството на вина и задължение да се задълбочава. Докато мои приятели получаваха от родителите си джобни за училище, апартамент, кола или няколко вноски за висшето си, на 17 аз бях на улицата почти и оттогава плащах за себе си и за родителите си. И все пак се чувствах длъжна и виновна, че не съм достатъчно грижовна.
След като заминах за Брюксел, майка ми и Деси станаха по-близки, отколкото ние с майка ми сме били някога. Срещу месечната кръвнина, майка ми й говореше на „дъще“, гукаше й по телефона и си обменяха рецепти. Стори ми се, че майка ми се е променила, станала е човешко същество и е приела семейството ми, каквото е. Хората не се променят, но аз вярвах. Баща ми никога не е имал проблеми с това, за разлика от майка ми, която живее според съседската оценка (странно, след като с никой не се погажда и всички да са малоумни селяндури, а тя е дъ бест смарт ас). Деси и майка ми разговаряха за семейството ни повече, отколкото аз някога съм го правила с нея. Майка ми каза, че няма значение, че Деси е жена, защото баща ми, като е мъж, не я прави щастлива, напротив.
Баща ми е на 92 години. Работеше допреди три месеца като охрана на едни складове. След няколко инфаркта и инсулта, едва се движеше, но работеше, защото майка ми иска пари. Пари, пари, пари. Живеят заедно 40 години и баща ми никога не разбра колко пари изкарва/ше майка ми. Тя му даваше до стотинка колкото е нужно да се похарчат за определена покупка и прибираше рестото. Баща ми няма приятели, всички са селяндури и простаци и само искат да го използват според нея. Или да използват нея. Докато работеше, баща ми беше успял да спести известна сума пари, за …погребението си. Защото майка ми каза, напълно сериозно, че ще го остави в патологията, няма намерение да го полага в семейния гроб. Защо баща ми търпеше всичко това 40 години? Заради мен. Аз, а сега и Максим, сме неговата вселена, неговите слънце и луна, смисълът на живота му, причината да остане все още там, където ежедневно умира по малко. Сега е там, защото няма сили да си тръгне, а и няма къде да отиде. Спестените пари баща ми остави в сестра ми, защото стигнат ли в ръцете на майка ми, ще е последния път, когато ги види. Майка ми разбра и това доведе до катастрофални последствия. Не ми се говори за това. Когато стане дума за неща, които майка ми би направила, няма граници, нито законови, нито морални, нито човешки.
Междувременно баща ми сериозно се влоши, след като се прибра от работа. Прибра се, защото въпреки настояването ни със сестра ми да спре да работи, за майка ми той беше просто източник на пари, който не желае да търпи вкъщи. Баща ми вече не можеше да ходи и след регулярното посещение на болници, докарването му вкъщи посинял и в безсъзнание, и най-вече, заради обещанието ми с Деси да компенсираме парите, които той щеше да изкарва, един ден татко се прибра. Майка ми го изолира в пристройка в двора, сам, увит в няколко одеала. Въпреки нафтовата печка в помещението, което тя преди ползваше за готвене и като сушилня, отоплението на възрастния ми баща не се видя основателен разход за пресметливата ми майка и тя го остави да се топли на отворената фурна на газовата печка. За да не се задуши, разбрах, че баща ми по няколко пъти дневно отваря вратата да влезе въздух. Макар да познавам майка си добре, това дори за мен дойде много. После на Нова година татко падна и си разцепи главата. Майка ми отказа да го заведе в болница, защото е много стар и на никой няма да му се занимава. Сестра ми го завела. Днес разбрах, че заради липсата на лечение и сътресението му, пак му се е завило свят и пак е падал след Нова година. Отново, майка ми не го е завела в болница. Баща ми е оставен като ранено животно да умре.
Хубаво е, че не чува вече много, иначе щеше да се обесил досега. Аз съм силен и издръжлив човек и трудно някой ще разклати психиката ми, но и аз щях да се обеся, ако чувах по цял ден „умри, куче“, „да пукнеш дано“, „няма ли да умреш, да ме спасиш от присъствието си“, „ще те удуша, докато спиш“ и прочие. Речникът на майка ми е толкова богат, когато стане дума за клетви и обиди, че няма да ми стигне цяла нощ да го опиша. Клетвите, пророкуването за рак и заклеването да умреш, да се мъчиш, да се разболееш, ден да не видиш, да ослепееш и прочее заваляват от момента, в който си отвори очите.
Майка ми се съгласи с готовност да делят грижата за Максим, докато съм в Белгия и докато Деси и Максим дойдат тук. Оставянето на Максим при нея през уикенда значеше отново платени сметки, пълен хладилник и кеш. Така се случи, че последните три месеца ние с Деси останахме почти без пари, в много, много тежко финансово състояние. Може би го приемам още по-тежко, заради стандарта, на който бях свикнала преди, когато бяхме доста над средния месечен бюджет на едно домакинство и парите просто не бяха решаващ фактор вкъщи. През живота ми съм имала и 2, и 20 и 2000, така че инстинкта ми за оцеляване е силен и това ще мине.
Последните три месеца не можехме да й даваме колкото преди. Давахме й по 100, най-много 200 лева. При претъпкани фризери, заредено мазе и осигурено отопление, с Деси се надявахме да смогне с двете пенсии и тези добавки.
Отношението й рязко се промени. Кълненето към баща ми и кармата за смърт се насочиха към мен и Деси. Нещата толкова се влошиха в последния месец, че се стигна до днес, когато Деси беше завела Максим за уикенда и майка ми отказа да й го даде. Заплаши с полиция и побоища, ако Деси отиде да го вземе. Изкрещя ми по телефона, че Деси и аз нямаме кръвна връзка и това за нея значи, че нямаме нищо. Майка ми и баща ми нямат кръвна връзка също. Когато минело време, съм щяла да разбера, че е права и тогава ще си взема детето. Трагикомичното е, че майка ми иска да си купи нова, трета пералня и със сигурност ще размени дете срещу пачка. Толкова струва едно дете. Една пералня, или един пълен фризер и два варела нафта.
Още се уча да бъда майка, да преценявам кое е добро или не за детето ми. Това, което знам със сигурност, е че не искам Максим да живее в среда на крясъци, клетви, побоища (защото тя все още бута или удря баща ми и това прераства в страшни гледки), истерия и заплахи. На детето ни и без това ще му е тежко да живее в ограничен свят с много предразсъдъци, за да започне от 2-годишна възраст да се учи да мрази, да псува, да кълне и да е насилник. Случвало ми се е да го плесна по дупето, когато се заинати за нещо, не, за да го заболи, а за да се стресне от физическия акт, и само през памперса, и винаги ми е светела червената лампичка за счупената ми от майка ми ръка, за синия белег над лакътя ми, за изскубаната ми коса, за синините по цялото ми тяло, за срама, който изпитвах пред съучениците си задето съм бито дете, за физическия страх, който изпитвах от нея и побоищата й и за причината едва на 17 да предпочета да живея като скот, гладна и на студено, но спокойна, да запазя психическото си здраве и стабилност, да преживея някак си. Ако някой някога се е чудел как издържам на всякакви лумпениади и хомофоби – след живота, който съм имала, трудно се плаша, а още по-трудно се отказвам. Осъзнах реално всяка моя сълза тогава, всеки удар по тялото ми, всичката болка събрана в мен и инвестирах в себе си, в това да израстна и да бъда човек, да не бъда жертва на живота си, а да го надживея, да бъда по-силна от всеки друг в моето положение. Аз потъвах и умирах в собствената си болка и самосъжаление и точно това ме изгради като човек и направи яростта ми страшна.
Ето ви личен пример. Ако Деси беше Георги, щяхме да сме омъжени отдавна, преди да забременея. Аз съм такава, олдфешън. Ако тя беше той, нямаше да звъня сега на всички адвокати, които познавам, в България и извън нея, а аз имам добър арсенал от юристи, и нямаше да готвя дела и полиции срещу майка си, за да взема собственото си дете и да огранича достъпа й до него. Тя вярва, че като негова баба, кръвен роднина, тя притежава и има власт над живота му, а това ме разтреперва. Всяка майка може да разбере ужаса и страха, който изпитвам в момента за детето си, за това, че майка ми ще направи ВСИЧКО, за да не си тръгне момчето ми от къщата й. Яростта към който и да е, посегнал или заплашил детето ми и страхът, че няма да запазя самоконтрол, когато се изправя очи в очи с него. Яростта, че сега 200 евро за самолетен билет значи глад до края на месеца за мен. И какъв неописуем ужас ме е стегнал за гушата от страх, че цялата корупционна и пропаднала система в България би й позволила да си плати на куките или на някой социален работник и фактът, че съм лесбийка да се използва срещу мен, за да остане детето ми да расте законно с нея, да се учи да мрази, да е агресивен, да псува и кълне и …
И да, ако сте хетеросексуални, може и да не разберете защо е толкова, толкова шибано важно, мамка му, да се узаконят и еднополовите семейства и техните деца!
Днес е денят, в който моята чаша преля. Да си майка значи да решаваш от името на друг, който още не може или не трябва, заради възрастта му. Днес аз решавам, че не искам повече Максим да вижда баба си и да израства в среда на омраза и психически тормоз. Днес е деня, в който режа кръвната връзка между сина ми и майка ми. Когато Максим порастне и разбира защо това се е случило, ако иска да я види, ще му разреша, за да вземе решението сам за себе си, а не заради моето детство.
Но и днес е поредния ден, в който си мисля, че ми се иска да нямах кръвна връзка с тази жена, да нямах нищо общо с нея, да не познавах такъв човек в живота си. Разочарованието и съчувствието, което изпитвам към баща ми и съсипания му живот се компенсират само малко от гнева ми, че не си е тръгнал и че никога не направи нищо, за да ме защити и да ме предпази от нея. Вече на 30, аз все още нося белези от детството си и сигурно никога няма да излекувам раните от всичко, което тя ми направи.
И ако всичко това звучи като разказ, нека кажа, че истински страшните неща не смея да ги напиша. Иска ми се поне едно от нещата, които описах горе, да са преувеличени. Все още ме срещат съседи по улицата, когато отивам при майка ми, и ме питат защо все още ходя при тази жена, след всичко, което ми е причинила.
P.S. Можете да видите Максим на блога му. Има снимка и с баба си, моята майка.
Subscribe to:
Posts (Atom)