…

Ето ви личен пример.

Брат ми е мекотело. Вместо да пиша защо, просто констатирам 30-годишни наблюдения. Когато майка ми му се обадила, защото нямала 60 стотинки да си купи хляб, той й казал, че тя знае как и да си омеси. Веднъж й даде 50 лева назаем. Назаем. Никога не й даде една стотинка, не й занесе хляб, не плати нейна сметка. Живее в очакване майка ми и баща ми да умрат, за да вземе къщата и да я събори до основи. Но брат ми е хетеро, женен (не знам доколко щастливо) и любимеца на майка ми. Баща ми не е негов биологичен баща, но го обича, все едно е.

За сестра ми досега с майка ми се налага покрай грижата й за баща ни. Аз винаги съм била „детето на татко й“. Тя е почти на възрастта на майка ми. Знам, че когато някой ден баща ни си отиде, тя няма да поддържа връзка с майка ми.

И кой ли би поддържал с такова чудовище.

Чудовище, точно така. Днес съм жива не благодарение на нея, а въпреки нея.

Това, което възпита в мен най-силно, е чувството на вина и задължение към родителите. Когато на 17 години се изнесох от вкъщи, за да избегна перспективата или да се самоубия, или да си прекарам живота в някоя клиника, ходех на училище преди обяд и работех след обяд, за да си плащам наема и да си купувам учебници. Нямах пари за друго. Нямах и приятели, защото нямах време. Брат ми и сестра ми казаха,че съм силно момиче и ще се оправя. Прекарах жестока, зверска зима без ток, на свещи и студено, като редувах вечеря от филии, намазани с майонеза и зелева салата с настърган морков. Месеци наред. Всеки месец спестявах по някой лев, който пращах на майка ми и баща ми, именно заради това чувство на вина и задължение.

Това продължи и след това, когато вече имах ток и можех да си позволя дори и месо на масата и дори обяд. Завърших училище с много висок успех, но нямах пари за висше. Така и не си завърших висшето – никога не ми стигнаха парите, а сега и времето за това. Започвах го три пъти и след време разходите ставаха непосилни. Майка ми с всяка изминала година ставаше все по-пресметлива и с все по-скъпоструващи планове за моите пари. С всеки мой партньор деляхме от семейния бюджет всеки месец порцион за майка ми. Последните три години бяха максимума на финансова дъщерна подкрепа, когато жена ми изкарваше значително повече пари от мен, а аз гледах Максим и се занимавах с активизъм, и в касичката на майка ми отиваха по няколкостотин лева месечно, отделно четири пъти в месеца отивахме в Пикадили да й заредим хладилника. Сърцето ми се късаше от мелодрамите й как нямат пари с баща ми, с тези мизерни пенсии не могат да си позволят месо много често и прочее. Когато майка ми започна да си обновява гардероба, да ходи на екскурзии и да си купува втори фризер, втора нова пералня, втора микровълнова и градинска люлка за 700 лева, една червена лампичка в главата ми светна. От няколкостотин на месец ограничихме дажбата до около 300-400 на месец.

Когато Максим се роди, трябваше да взема трудно решение искам ли той да преповтори моето детство или да отрежа всяка комуникация с майка ми. Имам си причините за това и близките ми хора, ако четат, знаят защо. С Деси решихме, че Максим сам трябва да реши дали и доколко ще поддържа връзка с баба си, а ние, от своя страна, трябва да му дадем шанс да опознае баба си и дядо си и сам да реши. Междувременно си обещахме, че ако детството ми започне да се преповтаря, контактът с майка ми ще бъде ограничен.

Заминах за Брюксел със свит стомах и параноичен страх за развитието на отношенията между майка ми и Деси и Максим. Деси работеше на две места и след моето заминаване месечните дажби към майка ми се бяха увеличили пак, за да покрият и разходите на Максим, независимо, че й го оставяхме с пакет памперси, сокове и храна. Не исках той да й тежи и не исках чувството на вина и задължение да се задълбочава. Докато мои приятели получаваха от родителите си джобни за училище, апартамент, кола или няколко вноски за висшето си, на 17 аз бях на улицата почти и оттогава плащах за себе си и за родителите си. И все пак се чувствах длъжна и виновна, че не съм достатъчно грижовна.

След като заминах за Брюксел, майка ми и Деси станаха по-близки, отколкото ние с майка ми сме били някога. Срещу месечната кръвнина, майка ми й говореше на „дъще“, гукаше й по телефона и си обменяха рецепти. Стори ми се, че майка ми се е променила, станала е човешко същество и е приела семейството ми, каквото е. Хората не се променят, но аз вярвах. Баща ми никога не е имал проблеми с това, за разлика от майка ми, която живее според съседската оценка (странно, след като с никой не се погажда и всички да са малоумни селяндури, а тя е дъ бест смарт ас). Деси и майка ми разговаряха за семейството ни повече, отколкото аз някога съм го правила с нея. Майка ми каза, че няма значение, че Деси е жена, защото баща ми, като е мъж, не я прави щастлива, напротив.

Баща ми е на 92 години. Работеше допреди три месеца като охрана на едни складове. След няколко инфаркта и инсулта, едва се движеше, но работеше, защото майка ми иска пари. Пари, пари, пари. Живеят заедно 40 години и баща ми никога не разбра колко пари изкарва/ше майка ми. Тя му даваше до стотинка колкото е нужно да се похарчат за определена покупка и прибираше рестото. Баща ми няма приятели, всички са селяндури и простаци и само искат да го използват според нея. Или да използват нея. Докато работеше, баща ми беше успял да спести известна сума пари, за …погребението си. Защото майка ми каза, напълно сериозно, че ще го остави в патологията, няма намерение да го полага в семейния гроб. Защо баща ми търпеше всичко това 40 години? Заради мен. Аз, а сега и Максим, сме неговата вселена, неговите слънце и луна, смисълът на живота му, причината да остане все още там, където ежедневно умира по малко. Сега е там, защото няма сили да си тръгне, а и няма къде да отиде. Спестените пари баща ми остави в сестра ми, защото стигнат ли в ръцете на майка ми, ще е последния път, когато ги види. Майка ми разбра и това доведе до катастрофални последствия. Не ми се говори за това. Когато стане дума за неща, които майка ми би направила, няма граници, нито законови, нито морални, нито човешки.

Междувременно баща ми сериозно се влоши, след като се прибра от работа. Прибра се, защото въпреки настояването ни със сестра ми да спре да работи, за майка ми той беше просто източник на пари, който не желае да търпи вкъщи. Баща ми вече не можеше да ходи и след регулярното посещение на болници, докарването му вкъщи посинял и в безсъзнание, и най-вече, заради обещанието ми с Деси да компенсираме парите, които той щеше да изкарва, един ден татко се прибра. Майка ми го изолира в пристройка в двора, сам, увит в няколко одеала. Въпреки нафтовата печка в помещението, което тя преди ползваше за готвене и като сушилня, отоплението на възрастния ми баща не се видя основателен разход за пресметливата ми майка и тя го остави да се топли на отворената фурна на газовата печка. За да не се задуши, разбрах, че баща ми по няколко пъти дневно отваря вратата да влезе въздух. Макар да познавам майка си добре, това дори за мен дойде много. После на Нова година татко падна и си разцепи главата. Майка ми отказа да го заведе в болница, защото е много стар и на никой няма да му се занимава. Сестра ми го завела. Днес разбрах, че заради липсата на лечение и сътресението му, пак му се е завило свят и пак е падал след Нова година. Отново, майка ми не го е завела в болница. Баща ми е оставен като ранено животно да умре.

Хубаво е, че не чува вече много, иначе щеше да се обесил досега. Аз съм силен и издръжлив човек и трудно някой ще разклати психиката ми, но и аз щях да се обеся, ако чувах по цял ден „умри, куче“, „да пукнеш дано“, „няма ли да умреш, да ме спасиш от присъствието си“, „ще те удуша, докато спиш“ и прочие. Речникът на майка ми е толкова богат, когато стане дума за клетви и обиди, че няма да ми стигне цяла нощ да го опиша. Клетвите, пророкуването за рак и заклеването да умреш, да се мъчиш, да се разболееш, ден да не видиш, да ослепееш и прочее заваляват от момента, в който си отвори очите.

Майка ми се съгласи с готовност да делят грижата за Максим, докато съм в Белгия и докато Деси и Максим дойдат тук. Оставянето на Максим при нея през уикенда значеше отново платени сметки, пълен хладилник и кеш. Така се случи, че последните три месеца ние с Деси останахме почти без пари, в много, много тежко финансово състояние. Може би го приемам още по-тежко, заради стандарта, на който бях свикнала преди, когато бяхме доста над средния месечен бюджет на едно домакинство и парите просто не бяха решаващ фактор вкъщи. През живота ми съм имала и 2, и 20 и 2000, така че инстинкта ми за оцеляване е силен и това ще мине.

Последните три месеца не можехме да й даваме колкото преди. Давахме й по 100, най-много 200 лева. При претъпкани фризери, заредено мазе и осигурено отопление, с Деси се надявахме да смогне с двете пенсии и тези добавки.

Отношението й рязко се промени. Кълненето към баща ми и кармата за смърт се насочиха към мен и Деси. Нещата толкова се влошиха в последния месец, че се стигна до днес, когато Деси беше завела Максим за уикенда и майка ми отказа да й го даде. Заплаши с полиция и побоища, ако Деси отиде да го вземе. Изкрещя ми по телефона, че Деси и аз нямаме кръвна връзка и това за нея значи, че нямаме нищо. Майка ми и баща ми нямат кръвна връзка също. Когато минело време, съм щяла да разбера, че е права и тогава ще си взема детето. Трагикомичното е, че майка ми иска да си купи нова, трета пералня и със сигурност ще размени дете срещу пачка. Толкова струва едно дете. Една пералня, или един пълен фризер и два варела нафта.

Още се уча да бъда майка, да преценявам кое е добро или не за детето ми. Това, което знам със сигурност, е че не искам Максим да живее в среда на крясъци, клетви, побоища (защото тя все още бута или удря баща ми и това прераства в страшни гледки), истерия и заплахи. На детето ни и без това ще му е тежко да живее в ограничен свят с много предразсъдъци, за да започне от 2-годишна възраст да се учи да мрази, да псува, да кълне и да е насилник. Случвало ми се е да го плесна по дупето, когато се заинати за нещо, не, за да го заболи, а за да се стресне от физическия акт, и само през памперса, и винаги ми е светела червената лампичка за счупената ми от майка ми ръка, за синия белег над лакътя ми, за изскубаната ми коса, за синините по цялото ми тяло, за срама, който изпитвах пред съучениците си задето съм бито дете, за физическия страх, който изпитвах от нея и побоищата й и за причината едва на 17 да предпочета да живея като скот, гладна и на студено, но спокойна, да запазя психическото си здраве и стабилност, да преживея някак си. Ако някой някога се е чудел как издържам на всякакви лумпениади и хомофоби – след живота, който съм имала, трудно се плаша, а още по-трудно се отказвам. Осъзнах реално всяка моя сълза тогава, всеки удар по тялото ми, всичката болка събрана в мен и инвестирах в себе си, в това да израстна и да бъда човек, да не бъда жертва на живота си, а да го надживея, да бъда по-силна от всеки друг в моето положение. Аз потъвах и умирах в собствената си болка и самосъжаление и точно това ме изгради като човек и направи яростта ми страшна.

Ето ви личен пример. Ако Деси беше Георги, щяхме да сме омъжени отдавна, преди да забременея. Аз съм такава, олдфешън. Ако тя беше той, нямаше да звъня сега на всички адвокати, които познавам, в България и извън нея, а аз имам добър арсенал от юристи, и нямаше да готвя дела и полиции срещу майка си, за да взема собственото си дете и да огранича достъпа й до него. Тя вярва, че като негова баба, кръвен роднина, тя притежава и има власт над живота му, а това ме разтреперва. Всяка майка може да разбере ужаса и страха, който изпитвам в момента за детето си, за това, че майка ми ще направи ВСИЧКО, за да не си тръгне момчето ми от къщата й. Яростта към който и да е, посегнал или заплашил детето ми и страхът, че няма да запазя самоконтрол, когато се изправя очи в очи с него. Яростта, че сега 200 евро за самолетен билет значи глад до края на месеца за мен. И какъв неописуем ужас ме е стегнал за гушата от страх, че цялата корупционна и пропаднала система в България би й позволила да си плати на куките или на някой социален работник и фактът, че съм лесбийка да се използва срещу мен, за да остане детето ми да расте законно с нея, да се учи да мрази, да е агресивен, да псува и кълне и …

И да, ако сте хетеросексуални, може и да не разберете защо е толкова, толкова шибано важно, мамка му, да се узаконят и еднополовите семейства и техните деца!

Днес е денят, в който моята чаша преля. Да си майка значи да решаваш от името на друг, който още не може или не трябва, заради възрастта му. Днес аз решавам, че не искам повече Максим да вижда баба си и да израства в среда на омраза и психически тормоз. Днес е деня, в който режа кръвната връзка между сина ми и майка ми. Когато Максим порастне и разбира защо това се е случило, ако иска да я види, ще му разреша, за да вземе решението сам за себе си, а не заради моето детство.

Но и днес е поредния ден, в който си мисля, че ми се иска да нямах кръвна връзка с тази жена, да нямах нищо общо с нея, да не познавах такъв човек в живота си. Разочарованието и съчувствието, което изпитвам към баща ми и съсипания му живот се компенсират само малко от гнева ми, че не си е тръгнал и че никога не направи нищо, за да ме защити и да ме предпази от нея. Вече на 30, аз все още нося белези от детството си и сигурно никога няма да излекувам раните от всичко, което тя ми направи.

И ако всичко това звучи като разказ, нека кажа, че истински страшните неща не смея да ги напиша. Иска ми се поне едно от нещата, които описах горе, да са преувеличени. Все още ме срещат съседи по улицата, когато отивам при майка ми, и ме питат защо все още ходя при тази жена, след всичко, което ми е причинила.

P.S. Можете да видите Максим на блога му. Има снимка и с баба си, моята майка.