Човек не трябва да си прави планове, особено когато са крайни. В моя случай - това с детето го свърших вече, сега просто чакам да порастне. Мислех си през пролетта да си взема кученце, след като си купя кола, минал е зимния период и посинелите ръце от сутрешната кучешка разходка и тъкмо е станало време да се ходи на палатка на Иракли. Така да се каже, живот, свободен от ангажименти и обвързаности.
Уви.Стана традиция като пътуваме извън София за уикенда, да "взимаме за малко" по нещо от пътя. Обикновено са дърва за огрев, пълен багажник с дънери, с които после правим най-вкусните пържолки на света и най-невероятния червен лук на фолио, който после няма вкус на лук. Случвало се е и каменни плочи за облицовка да тарашим, както и една плоча за натискане на зелето в бъчвата.
Мислех, че забърсването на чуждо втечнено ако е затворена страница за мен, както и ученето на навици да не се бърка в контакти, да не се дъвчат кабели и да не се катерят малки крачета по масата, където да ми се напие бирата.
Уви.
На шосето на Говедарци се белееше топчесто мокро, мръсно петно, което ако не трепереше силно, та чак не можеше да си стои на краката, нямаше да знам, че е живо. Дадохме му остатъка от кроасани с масло и го вкарахме в колата, да се изсуши на парното. Тъкмо щяхме да го закараме в колата до селото и да го оставим пред някоя къща, когато малкия Жоро ни погледна. Погледна ни с онези жални кафяви кравешки оченца, които природата нарочно е създала, за да може моми балъчки като нас, със сълзливо сърце, което се разчуства от две мравки една до друга, да се върже и да ги осиновим.
Погледна ни, значи, Жоро и тук започна лентата с нааканите задни крака, не дъвчи кабела, Жоро, и ако още веднъж се изпикаш тука, ще спиш на балкона, чу ли!Майка ми, колкото и да е зла вещица, прибира всякакви животни. Дори толкова са й свикнали, че просто ги прехвърлят през портата вътре в къщата. Сега там е зоопарк от две кучета и, струва ми се, около десетина котки. Едното куче, Бинго, напира непрекъснато да излиза на улицата. Веднъж успяло да излезе, срещнало се с някаква овчарка, конфронтирали възгледи и Бинго сега е с три крака. Това не го спира да подскача около дръжката на портата. Другото куче, Бети, е нещо като булонка, която е срещнала каракачанска овчарка, но явно много ниска. Бети е набита, дребна, като табуретка, с муцуна на булонка, и тяло на ...табуретка. По-интересното за Бети е изключително силният й майчински инстинкт. Бети няма нужда да ражда, тя кърми целогодишно, без претенции за животинския вид. Кърми сега три котки, две от които са вече в детеродна възраст. Явно това положение не притеснява никого и всички са доволни. Единственият, който не съм виждала, да се сгушва да яде от Бети, е Бинго. Той го раздава чорбаджия, спи сам в кучешката колиба, а Бети и котките спят под една външна маса върху старото палто на баща ми.
Офертата беше да изкъпем Жоро, да го ваксинираме и да го преметнем през портата в къщата на майка ми. Там със сигурност ще бъде осиновен от Бети. Проблема е, че както не искам да си оставям детето при майка ми, не искам да оставям и Жорко.
Гледам го сега Жоро тук зад мен, как дъвче един кокал и само ходи да пика непрекъснато. Никога не съм отглеждала куче и откровено нямам идея как се прави това. Гледам, че се държи като Максим, когато беше бебе и горе-долу това ми дава някакви надежди. Нямам никаква идея каква ...ъъъ...порода е Жоро, но другите кучета около шосето в Говедарци бяха големи овчарки, а той е много рунтав, с набито тяло и може и той да стане такъв. Сега е като каракачанка+коли=Жоро. За намерено онзи ден на улицата помиарче, Жоро никак не е глупав - не иска да яде хляб, нито пиле с ориз. Иска печено пилешко бонфиле. Следвайки философията с Максим, аз, като по-голяма ще определям какво яде, обаче. И ще яде манджа! Само за една вечер научи какво значи да отиде на място, изобщо показва завиден интелект за размера си.Та гледам го сега Жоро и се сещам за снощи. Едно двегодишно търчи наоколо и иска да си "пуша Моккейн и пиказка", споделя си камиончето с Жоро, като го засилва към муцуната му и вика: "Его, игай си!", а Жоро тича наоколо, надупва се и ПАК се изпикава, и едно, малко по-порастнало от тях двамата, с температура и влажни очи чака топла вечеря и прегръдка, а аз седя в центъра на цялата суматоха, пуша с накривена стойка и не мога да повярвам какво ми се случва.
Давайте съвети сега как да превърнем малкия Жоро в голям Георги.
P.S. Една седмица по-късно установихме, че Жоро всъщност е... момиче.
