Да ви е живо и здраво...това с опашката!

Човек не трябва да си прави планове, особено когато са крайни. В моя случай - това с детето го свърших вече, сега просто чакам да порастне. Мислех си през пролетта да си взема кученце, след като си купя кола, минал е зимния период и посинелите ръце от сутрешната кучешка разходка и тъкмо е станало време да се ходи на палатка на Иракли. Така да се каже, живот, свободен от ангажименти и обвързаности.

Уви.

Стана традиция като пътуваме извън София за уикенда, да "взимаме за малко" по нещо от пътя. Обикновено са дърва за огрев, пълен багажник с дънери, с които после правим най-вкусните пържолки на света и най-невероятния червен лук на фолио, който после няма вкус на лук. Случвало се е и каменни плочи за облицовка да тарашим, както и една плоча за натискане на зелето в бъчвата.

Мислех, че забърсването на чуждо втечнено ако е затворена страница за мен, както и ученето на навици да не се бърка в контакти, да не се дъвчат кабели и да не се катерят малки крачета по масата, където да ми се напие бирата.

Уви.

На шосето на Говедарци се белееше топчесто мокро, мръсно петно, което ако не трепереше силно, та чак не можеше да си стои на краката, нямаше да знам, че е живо. Дадохме му остатъка от кроасани с масло и го вкарахме в колата, да се изсуши на парното. Тъкмо щяхме да го закараме в колата до селото и да го оставим пред някоя къща, когато малкия Жоро ни погледна. Погледна ни с онези жални кафяви кравешки оченца, които природата нарочно е създала, за да може моми балъчки като нас, със сълзливо сърце, което се разчуства от две мравки една до друга, да се върже и да ги осиновим.

Погледна ни, значи, Жоро и тук започна лентата с нааканите задни крака, не дъвчи кабела, Жоро, и ако още веднъж се изпикаш тука, ще спиш на балкона, чу ли!

Майка ми, колкото и да е зла вещица, прибира всякакви животни. Дори толкова са й свикнали, че просто ги прехвърлят през портата вътре в къщата. Сега там е зоопарк от две кучета и, струва ми се, около десетина котки. Едното куче, Бинго, напира непрекъснато да излиза на улицата. Веднъж успяло да излезе, срещнало се с някаква овчарка, конфронтирали възгледи и Бинго сега е с три крака. Това не го спира да подскача около дръжката на портата. Другото куче, Бети, е нещо като булонка, която е срещнала каракачанска овчарка, но явно много ниска. Бети е набита, дребна, като табуретка, с муцуна на булонка, и тяло на ...табуретка. По-интересното за Бети е изключително силният й майчински инстинкт. Бети няма нужда да ражда, тя кърми целогодишно, без претенции за животинския вид. Кърми сега три котки, две от които са вече в детеродна възраст. Явно това положение не притеснява никого и всички са доволни. Единственият, който не съм виждала, да се сгушва да яде от Бети, е Бинго. Той го раздава чорбаджия, спи сам в кучешката колиба, а Бети и котките спят под една външна маса върху старото палто на баща ми.

Офертата беше да изкъпем Жоро, да го ваксинираме и да го преметнем през портата в къщата на майка ми. Там със сигурност ще бъде осиновен от Бети. Проблема е, че както не искам да си оставям детето при майка ми, не искам да оставям и Жорко.

Гледам го сега Жоро тук зад мен, как дъвче един кокал и само ходи да пика непрекъснато. Никога не съм отглеждала куче и откровено нямам идея как се прави това. Гледам, че се държи като Максим, когато беше бебе и горе-долу това ми дава някакви надежди. Нямам никаква идея каква ...ъъъ...порода е Жоро, но другите кучета около шосето в Говедарци бяха големи овчарки, а той е много рунтав, с набито тяло и може и той да стане такъв. Сега е като каракачанка+коли=Жоро. За намерено онзи ден на улицата помиарче, Жоро никак не е глупав - не иска да яде хляб, нито пиле с ориз. Иска печено пилешко бонфиле. Следвайки философията с Максим, аз, като по-голяма ще определям какво яде, обаче. И ще яде манджа! Само за една вечер научи какво значи да отиде на място, изобщо показва завиден интелект за размера си.

Та гледам го сега Жоро и се сещам за снощи. Едно двегодишно търчи наоколо и иска да си "пуша Моккейн и пиказка", споделя си камиончето с Жоро, като го засилва към муцуната му и вика: "Его, игай си!", а Жоро тича наоколо, надупва се и ПАК се изпикава, и едно, малко по-порастнало от тях двамата, с температура и влажни очи чака топла вечеря и прегръдка, а аз седя в центъра на цялата суматоха, пуша с накривена стойка и не мога да повярвам какво ми се случва.

Давайте съвети сега как да превърнем малкия Жоро в голям Георги.

P.S. Една седмица по-късно установихме, че Жоро всъщност е... момиче.

В неделя сутринта

се случват най-невероятните спомени.

Историите долу са истински, само на авторката името го оставям ...безименно.

[23:27:10] Безименната авторка: Уф
Положението е зле
Утре съм на работа, не ме свърта
Никаква самодисциплина.
[23:28:06] Musha-Busha: :)
от това ще боли главата много, усещам:)
[23:28:26] Безименната авторка: не бе, никъде няма да ходя
12 часа е
трябва да стана в 10
и да работя цял ден
[23:30:07] Musha-Busha: 1) не си лягаш изобщо
2) лягаш си призори и пиеш шепа алказелцер
3) налагаш си с воля да не излизаш
[23:30:32] Безименната авторка: Играя го почти всяка неделя
Излизам мъртва от пиано бара
Прибирам се вкъщи - душ, кафе, ред бул
и след това цял ден бач ;)
Едни от най-добрите си интервюта съм правила така ;))
Неква неделя от този тип отивам на една среща в Парк - това на Шипка
И тогава бях с една кола дето се отваряше само вратата на шофьора - другата не можеше отвън, а само отвътре
И неделя - улицата празна, аз ужасно зле
И спирам така до едно дърво, че шофьорската врата не може да се отвори, ама закъснявам
и не мога
да се занимавам с глупости
излизам от другата врата
заключвам
[23:34:01] Musha-Busha: през прозореца?
ахахахаха
[23:34:09] Безименната авторка: и се усещам какво направих
минава ми срещата
и започвам да цъкам около колата
отключвам вратата на шофьора, провирам ръчичка и свалямстъклото
после решавам да вляза през него
но за да не изглежда нелепо, не знам по коя причина, реших, че е редно да говоря по телефона през това време
[23:35:14] Musha-Busha: БУАХАХАХХАХАХАХАХАХАХАХ
[23:35:15] Безименната авторка: за да е ей така - по-непринудено
:)))))))))
И си представи
аз се набирам като глист на буца
[23:35:28] Musha-Busha: сасайаЙАЙЙйЙйайайайайайаййахахахахаххахахаххаха
[23:35:34] Безименната авторка: и пъшкам по телефона, аз пъшкам и обяснявам какво правя
в тоя момент минава автобус
шофьорът на който намали
[няма такъв смях ;))
[23:37:18] Musha-Busha: да те гледа или да помага?:)
[23:37:31] Безименната авторка: да ме гледа бе :)
после отидох при една женица и помолих да вкараме детето в колата за да отключи другата врата
аз залитам, кошмар
тя си взе детето и избяга
[23:38:41] Musha-Busha: абе ти паранормална ли си беееееееееее
[23:39:34] Безименната авторка: един чичо се сети да освободим колата от скорост през джама
бутнахме я
но беше адски кошмар :)))
друг такъв срамен случай имам
в който пак сме се осмъртили
да се прибираме
и хоп - полиция
часът е 7 в неделя
полицаите ме спират естествено
[23:41:03] Musha-Busha: ти пак си без глава, нали?
[23:41:06] Безименната авторка: и задават въпрос: пила ли сте?
аз: господин полицай, кой пие в 7 сутринта?!
:)))))))))))))))
Отговор: госпожице, не знам ама сте в насрещносто ;))))))))

[23:42:07] Безименната авторка: Трети случай
Та...  съм на гости на едни приятели
Поне половин кило уиски е минало преди да тръгна да си ходя
[23:43:25] Musha-Busha: през гърлото ти ли е минало?
[23:43:35] Безименната авторка: Мятам се на баба ти яга
и се засилвам по българия
карам със 120
и куки
на Хилтън
часът е 3 или 4
лято, прозорците свалени
Бичи Молоко :)
Аз доволна
и си давам сметка, че тия спрат ли ме, а ще ме спрат за превишена скорост с 40 км отгоре карам, да не кажа 50...
та си казвам - спират ме, духам, нямам книжка
и в отчаянието си решавам, че нищо не ми пречи да пробвам нещо идиотско, така и така ще ям кура
затова решавам, че ще намаля рязко, ще бипкам и ще им помахам
и те докато се чудят откъде ме познават
аз ще съм си вече у нас :))))))))
Бия спирачки
намалям музиката
удрям клаксон, светлини и махам ;)))))))
тези ми помахаха
:)))))))))
[23:46:45] Musha-Busha: верно ли?:)
[23:46:46] Безименната авторка: аз си се прибрах
[23:46:48] Безименната авторка: да
[23:46:48] Musha-Busha: ВЕРНО ЛИ!??!?!!?
[23:46:51] Безименната авторка: имам книжка
[23:46:53] Musha-Busha: бах мааму!
[23:47:07] Безименната авторка: и съм ведра ;)))))
Да, винаги трябва да има реакция
колкото и неадекватна да е тя

Кафяви VS сини

Любовта е сляпа и глупава, но...

ако можех да си избирам кого да обичам, така рационално погледнато, бих избрала някой с кафяви очи.

Ако допуснем, че някакъв, да речем съществен, процент от влюбванията са несподелени и обектът на нощните ми щения не ме отразява изобщо, със сигурност няма да искам да си посипвам сол в раната ежедневно. А когато си влюбен и главата ти витае някъде, всичко наоколо се трансформира в събития, вещи, хора, преживявания и емоции, които ти напомнят този човек.

За мой късмет съм се влюбвала досега все споделено, като не броим Д. и М. Общото между Д. и М. е че са със сини очи. Аз като се влюбя, не е такова спокойно обичливо влюбване. То е ток и жица, то са мокри гащи, мокри сънища, то е драматизъм и патос, страст на кристали, тръпнещо очакване... По-важното е, че в дните на влюбването и в случая Д./М. - на осъзнатата несподеленост, всичко наоколо ти напомня за Този Човек.

Това, дявол да го вземе, беше мъчение. Целия свят имаше сини очи. Синьо е морето. Светло синьо небе. Няма цвят без синьо. Накъдето погледнех, виждах сините очи на Д./М. И където отидех, там беше Д./М., със сините си очи. Там бяха моите мечти с тези сини очи. (зад звука от клавишите се чува "Синьо" на Сленг). Мракът нощем синее. Честните очи - и те сини. Вярват във тебе, не защото си ти, не защото обичат твойте сини очи. Водата е бистра, студена и...синя. Синьо е знамето на Европейския съюз. Добре, че столевката е зелена. Но много други неща около мен бяха сини - тролеите, униформите на контрольорите са сини, синини ми излизаха, когато падах някъде или прескачах някоя ограда, синьо е Кюрасото, което ми доливаха в чашата, на Синеморец ходехме на плаж... Много синьо има на тоя свят и точно, когато си много влюбен в някой, който смята да се жени за някаква гъска с червена коса, защото ти си "прекалено дива за него", синьото е последното, което искаш да те заобикаля.

Явно съм си взела поука, щом всяка моя следваща любов беше с кафяви очи. От кяфяво, на по-кафяво, на най-кафяво с леки зелени или кехлибарени отблясъци. О, оттогава си отдъхнах. Живееш си живота спокойно, всичко се синее около теб, но ти си окей, защото небето не е кафяво, нали? Синевата не се казва "кафеевата". И морската вода и тя не кафенее, да? А пък кафява вода не бих помирисала дори!

Дори и Google потвърждава теорията. Търсенето на песни за кафявите очи дава n-пъти по-малко резултати от синеещите се сърцеразбивачи, от които определено нямате нужда, когато страдате по нечий поглед.

Изобщо, практически погледнато, по-прагматично и себезапазващо е да се презастраховате с любов към кафевооки хора. Определено избягвайте тези със зелените очи, там вече наистина е сериозна работата. За несподелените любими черни очи ще се сещате всеки път, като погледнете къде стъпвате, също не си е работа. Кафявите очи рулз.

P.S. Всяко правило си има изключение, аф корс.

Новогодишни обещания и пожелания

Наближава нова година и обещанията с пожелателен характер. Докато се къпех днес, размишлявах по темата (както и на другите велики хора, големите прозрения ми идват или в банята, или в нужника:).

Да (си) обещая, че ще откажа цигарите е наивно. И аз, и мене си знаем, че това няма да стане. Обещала съм си второ дете, ама няма да е догодина. Пожелавам си повече желание и мотивация най-накрая да си завърша висшето образование. Срамота е да уча нещо, което мога от петгодишна и да не го завърша, нали? Наред с мелодраматичните пожелания, които подгизналият ми мозък роди под мократа коса в едночасовата баня, знам, че едно е сигурно - ще си купя кола напролет. Преди това си обещах да изкарам и книжка. Още не съм сигурна как ще се случи тази работа с колата, особено при липсата на работна заетост от 1 януари 2011, но знам с категорична убеденост, че напролет ще дрифтирам яко на извънградско.

Като започнах с новогодишните пожелания, се сетих за новогодишната наздравица на президента.  И тогава ме осветли.

Ми защо да не си пожелая през 2011 да стана президентКА на РъБъ?

Обещавам нищо да не променям. Това е моето обещание за електората. Нищичко няма да променя, нещата ще си карат както досега. Което дава на електората супер изгодната позиция да се освести и да се научи да се оправя сам. Това е, един вид, овластяваща стратегия (empowerment strategy). Така народът на РъБъ ще бъде и пребъде, оставен на самотек и рулиран от неволята.  Само че аз, за разлика от Гоце, не обичам безцелното убиване на животни. Обичам, обаче, ходенето на палатка и мисля да го направя национален спорт. Вместо орден "Стара планина", ще присъждам значка "Рила". Така, като се замисля, май само това ще променя в политиката си. Така и така нищо не разбирам от политика, но, хей, тъкмо ще имаме нещо общо с електората!

Шампоанът се стича по лицето ми, а аз в блаженство си представям билбордовете с предизборната ми кампания. "Тя е!" "Муша-Буша президент!" "Жените знаят защо!" "Think different, chose Musha-Busha!". Всичките рекламни слогъни на света ще ги изпишем на моите билбордове.

После ще ме изберат, а аз ще направя всичките си приятели дисиденти, защото те ще се опитат да ме компрометират в някой вестникарски парцал, аз пък ще им пратя мутри-нинджи. Така ще си кретаме - аз-президент и приятелите-дисиденти. Ще заточа всички журналисти на Иракли. За по-близките ще им разреша да дадат списък с кого искат да бъдат заточени. Ще завали пороен летен дъжд, Околовръстното ще се наводни, аз ще го нарека Околовръстен язовир и ще го открия пред всички журналисти, като счупя буркан кисели краставички - като жест към българщината, която любя, тача и милея и символ на отритнатите про-западни обичаи като разбиване на бутилка шампанско. От парламентарна гледна точка ще се обезмисли съществуването на Народно събрание, защото аз вече знам кой е, кой е бил, кой иска да бъде и кой е бил с гей, така че няма да има кой знае каква активност и желание за изказване там, никой няма да иска да привлича вниманието върху себе си. Със спестените пари от депутатски заплати ще си купя една вила на Говедарци за 30 000 лева, ще й направя ремонт за 100 000 и с останалите ще направя екопътека от София до Говедарци, да може електоратът да идва в двора ми да си общуваме, да ядем кебапчета и да поддържам връзка с обикновения човек. С президентски указ ще узаконя леките наркотици и ще напушим всички митничари. По този начин ще спрем стачките на гръците превозвачи, ще отворим още по-широко границите и Гърция ще е доволна. В благодарност, те ще ни разрешат преференциално ползване на техните газопроводи и по-ниски цени. Оттам, в държавната хазна ще се спестят още повече парички, същевременно няма да има нужда и от Топлофикация (нали имаме почти безплатен газ!). Следователно, пенсионерите ще стоят на топло, няма да са нервни и пискливи, ще имат предостатъчно време за разходки по моята екопътека София-Говедарци и, понеже ще дишат чист въздух, ще са здрави и калени. Болничните коридори ще се опразнят, пейките пред кабинетите ще прашясат, а лекарите най-накрая ще имат време да си попрегледат учебниците и Хипократовата клетва и да си спомнят чий го дирят в тези помещения по 10 часа дневно.

Само проклетия шампоан да не ми беше влязъл в захласнатата уста и премрежените от мечтание очи. Ако това не беше станало, щях всеки момент да измисля как да стана президентКА през 2011.

P.S. Това, че по Конституция трябва да съм на 41, за да съм президент, не ме притеснява, Първо, аз две години карах на 29, сега даже не съм сигурна на колко съм - половината хора ми честитяха 28мия, други 31-вия рожден ден, вече и аз не знам къде се оказах. Второ, ако една девойка става шеф на Държавен фонд Земеделие  с фалшива диплома, колко пък ще е трудно да си намеря фалшив акт за раждане?

P.S. Новогодишно президентско обещание, подточка а):

Една конкретна много устата спешъл журналистка ще я заточа в чужбина, така да се каже съвременен хъш. Това обстоятелство ще й е оправданието да пие до припадък и да вдига революции отвън и да насъсква хашлъка. Тя, обаче,понеже има въгърци в г.за и не може да седи мирна, дори заточена, ще направи сайт като Уикиликс и ще пуска компромати в международната общност. После, в отчаян опит да разклати политическата ситуация и да увеличи вота на недоверие към мен според резултатите от изследване на Бухал 22, Сова 34 и Мишелов 14, ще ми пусне некоя жена, която да ми размъти ума и да подпиша в амок няклолко енергийни договора, след което ще изтипоса снимки от вилата в Говедарци и мацката. Вече обмисля как ще накара шефа на охраната ми да стане лидер на опозиционна партия, а после и премиер. Цялата схема се прави, за да бъда аз детронирана. После, въпросната спешълка ще се върне от изгнание, а през това време изпостателите от ядене на салвия и див люляк журналисти, които са противни по дифолт, ще са освободили Иракли (или ще са се издавили, ама за това аз няма да поема политическа отговорност!). Финалното фиаско по детронирането ми като президентКА 2011 ще стане с вносни кубински курви, ром и пури. Докато мен ме линчуват на екопътеката, основната виновница за пълното политическо безхаберие и нестабилна икономическа ситуация във време на криза ще кандидатсвта по европроекти и ще е източила всичките европари за земеделие, ще си отглежда коза и ще си направи ферма за бълхи.

Let's jam, baby

Обичам да готвя и обикновено ми се получават манджите. За готвенето почти никога не следвам рецептата, а само внимавам за съставките. Останалото е на око, на щипка, по настроение и чист експеримент. И досега не знам как се казват половината подправки в шкафа, но по миризмата знам дали ще си паснат с това в тенджерата.

Сега ще експериментирам дали мога да опиша в текст готвенето. Ако не ви идва отвътре да готвите и не усещате нещата, не се хващайте на този текст като на рецепта, ще стане мазало.

Онзи ден готвих пилешко филе с мешаница от цитруси. Цялото упражнение ще ви отнеме около 40 минути. Ето каква я свърших:

 

За 2.5 души трябват един голям грейпфрут, средно голям сочен портокал и две шайби ананас от консерва. Удоволствието да ги обелиш идва от яко наточен нож, който въртиш като Иван Звездев и се чувстваш като про. Не е голяма драма, ако при беленето останат части от месестите кори на портокала и грейпфрута, после всичко се стопява. "]

Сатърът е задължителен член на всяко кухненско семейство. Той добре се справи с охладеното пилешко филе, две парчоци, малко по-големи от човешка длан всяко. За всеки случай, измийте хубаво месото със студена вода, преди да го почнете. Като го почнете, го нарязвате по диагонал със сатъра, на не много големи парчоци - такива, които не изискват да ги режеш с нож, но и не са като грахови зърна, които ще ти се загубят в устата. "]

Нарязвате цитрусите на кубчета, средно големи. В дълбок тиган (ако имате чугунен, в него, ама познавам само един човек в София с такова чудо и му завиждам сериозно), слагате опаковка масло (125 г). Правилото на маслото е, че винаги може още и трябва още! Важно е 1) да има много масло и 2) да сложите нарязаните цитрусови кубчета, когато маслото е нагорещено, за да се карамелизират. Чакате да се запържат добре, портокалът и ананасът си личат, когато са карамелизирани по кафявите корички в ъглите и по страхотната миризма. Добавяте после две пълни супени лъжици мед и докато бъркате, облизвате поне още две. "]

Единствените подправки, които ви трябват за тазвечершната мешаница са канелата и черния пипер. Направо върху пържещите се в многото масло цитруси. Не прекалявайте, но и двете трябва да се усещат. "]

Улисани да облизвате лъжицата, не сте забелязали как това в тигана става твърде гъсто. Чаша, дори чаша и половина хубаво бяло вино, по възможност по-сухо (те са по-сладки и имат по-плътен плодов аромат) и после (кафена примерно) чашка от ананасовия сироп от консервата ще оправят нещата. Не правете като майка ми, която заделяше за готвене вино, което дори на улицата не бих изляла. Виното в тигана трябва да е такова, което без свян можете да си сложите на масата."]

Работата е опечена, когато цитрусите са запържени с кафяви ъгълчета, но не са станали на каша още (затова е важно да пържите в нагорещено олио, така се запечатват и стават хрупкави и свежи). В друг тиган (ако си имате, ако не - извадете цитрусовата мешаница в затоплен съд) запържвате пилешките нарязани парчоци. Пак правилото с маслото - отиде още едно кубче. С олио също става, ама аз готвех за любим човек и исках да й е вкусно. Пържите пиленцето, докато месото стане бяло и леко се зачерви. После в една тавичка, най-добре йенска, слагате пилешките парчоци и ги заливате с цитрусовата смес. Не разбърквайте, соковете сами ще стигнат надолу с помощта на гравитацията. Бухате тавичката в предварително загрята фурна (топло при топло, нали разбирате) и печете ...на 10 степен около две бири време. На готварски език не знам колко е 10 степен на моята фурна, но две бири време е около половин час. От двете бири губите фокус на фотоапарата, както е видно."]

Ако двете бири ви отнемат 3 часа или нямате 10-та степен на фурната, ето така трябва да изглежда готовото пиле с мешаница от неща. "]

Зелена салатка с репички и краставички и кисело мляко, студена бира (за нея) и още по-студено бяло вино (за мен) и дебилни салфетки са реквизита на вечерта. (ама съвсем съм загубила фокус вече май...)"]

Ако не сте обядвали, от тази снимка трябва да ви се напълни устата със слюнка. "]

Тя е доволна и аз го знам, защото пилето в чинията изчезна преди да свърши салатата и бирата. Освен това, от лакомия си накапа потника."]

Толкоз за начало. Летс джем нау, бейби. Сега ще пека хляб.

Хйепи хйепи бърдей

Пичуви, моя рожден ден е като кризата. Започна изведнъж, уж ще продължи малко, а вече втора година карам 29 и деня продължава цяла седмица. Хйепи хйепи бърдей ту мииии:)

"Може ли да се забременее по време на цикъл?"

Този въпрос занимава ежедневно някого/някои, които така (незнайно как и защо?!) попадат на моя блог.

Скивайте сега:

Search Engine Referrals:

02.12.2010 - може ли да се забременее по време на цикъл -> 15

01.12.2010 -  може ли да се забременее по време на цикъл -> 3

30.11.2010 -  може ли да се забременее по време на цикъл -> 9

29.11.2010 -  може ли да се забременее по време на цикъл -> 4

28.11.2010 -  може ли да се забременее по време на цикъл -> 2

27.11.2010 -  може ли да се забременее по време на цикъл -> 11

И така нататък, назад в историята, търсенето продължава.

ДА, МОЖЕ. Просто е по-малко вероятно.

P.S. Не й ли свърши вече?...

Муша-Буша става на 30 (отново!)

На 6 декември 2009 навърших 30. „Партито“ за рождения ми ден беше толкова катастрофално гаден спомен, че официално реших да изкарам още една година на 29, като дам шанс на 30-тия си рожден ден да компенсира и да се поправи.

Затова, да изпратим за втори път втората декада от живота ми подобаващо, като за втори път:)

Понеже рано пиле рано пие, рождения ми ден е на 6-ти, но аз мисля за вас и махмурлука ви във вторник сутринта. От съображения за здравето на другарите и другарките тази година рождения ми ден ще е на

4 декември
след 23:00 часа (и да отидете по-рано, клубът не е отворен:P)
в ID Club на Карниградска в София

(пожелания за добро здраве, любов, късмет, пари и още нещо, както и подаръци няма да се връщат и на 6 декември де:D)

Споделете на обичайните заподозрени.

P.S. Кой да предположи, че съм ТОЛКОВА ...порастнала?:)

Семеен статус

Опитвам се да си спомня как беше едно време, когато нямаше фейсбук. Какво имаше тогава? Ние какви бяхме? С какво запълвахме тогава абсолютно безцелно погубените няколко часа дневно висене в социалната мрежа?

Прочетох това (във фейсбук!): да те зареже гаджето ти и да ти каже "да си останем приятели" е същото, като това майка ти да каже "кучето ти умря, но все още може да го задържиш". Преди две седмици фейсбук и цялата социална идиотия там така ме вбесиха, че реших да се върна бек ту бейзикс и да не го ползвам поне за седмица. (Не искам да си изтрия профила още, защото имам стотици снимки, които ме мързи да сваля. Засега.)

"Връзката, основана на любов е онази, в която обичаният е свободен да бъде себе си - да се смее с мен, но никога на мен; да плаче с мен, не заради мен; да обича живота, себе си и това да е обичан от мен. Това се крепи на свободата и такава връзка не може да се роди в ревниво сърце." (Още фейсбук мъдрости за лексикона)

Преди фейсбук, живота и връзките се случваха така:

Кошмарна първа среща 1: Много бях влюбена в него, направо откачах. Приличаше на Джейсън Донован, а аз тогава се впечатлявах от това и го намирах за много яко. Чаках го два месеца да направи нещо, докато един ден аз го поканих да излезнем след училище. Момчето ме заведе в някакво скъпарско бистро и още със сядането, извади албум със снимки на семейната им къща в Драгалевци, вилата им на Берковица, двете коли на родителите му. Цялата ни среща мина в разкази какво и колко притежават техните и как всичко това ще остане за него някой ден и той какво щял да направи с имането. Направо се учудих, че не ми показа снимки на семейните сребърни прибори и бижутата на майка си. Дотам не стигнахме, може би го е пазил за втората среща. Която не се случи, досещате се.

Кошмарна първа среща 2: Запознахме се на някакъв купон и се разбрахме да пием кафе на другия ден. Беше хубав, нищо не знаех за него, освен името му. Пием кафе. Първият му въпрос: "-Какво работиш?". Отговарям. Вторият му въпрос: "- Извинявай, че те питам, ама каква ти е заплатата?". Казвам истината. Продължава: "-Под наем ли живееш или в собствен апартамент?". Леле, за кредит ли кандидатствам? "-А харесваш ли деца? Ти искала ли си свои някой ден?". Трябваше да тръгвам, бях забравила... да не отивам на тази среща.

Кошмарна първа среща 3: Дори не помня как се запознахме, май беше по телефона, случайно. Говорихме си по няколко часа на ден в продължение на няколко дни, докато той най-накрая реши да ме покани да излезнем. Имаше много хубав глас, можех да го слушам с часове, без значение какво говори. Явно е трябвало да внимавам повече. Докато аз съм се размазвала от гласа му, той се е зарибявал яко и е почнал да си визуализира съвместното ни бъдеще и остаряване. Имахме среща на Царевец, на подлеза на Орлов мост. Той дойде с абитуриентския си костюм с абсолютния страстоубиец - риза в телесен цвят от пясъчна коприна. Срещата ни продължи от слизането в подлеза до спирката на автобуса от другата страна на булеварда. Момчето после нещо се повреди. Обаждаше ми се през половин час да ме заплашва, че ще изпие шепа с лекарства, ако не ме види пак. След няколко разговора ми писна и го питах какви хапове иска да гълта. "Аспирин. Цяла шепа са!" Избухнах в смях и му затворих телефона. После не вдигах две седмици. Не знам дали наистина е изпил шепата с аспирин.

Ужасно гадна първа среща: Е как е да те поканят на вечеря, да се натокаш с хубавата си нова официална рокля с презрамки и оголен гръб и високи ботуши и да те заведат в кафето на OMV в Дружба? Искаше ми се да се престоря на умряла и да пусна обява във всички вестници, че наистина съм умряла.

Неслучила се първа среща: Общи познати ни запознаха, виждахме се само по купони. След два-три купона той ми поиска телефона, да ме покани на среща. Каза да го чакам на трамвайната спирка на главния вход на Централни гробища. Било много романтично да се разходим там. Тихо е и нямало хора. Поне не живи де. И имало страхотна семейна гробница в един парцел, която някой е разбил и, ако искам, можем да влезнем заедно, един от ковчезите е без плоча и се вижда скелета вътре! Страхотно звучеше, но бях забравила, че трябва да помагам на майка ми да затваря буркани. Да, в следващите няколко седмици.

Кошмарна първа среща 4: Запознават ни по телефона. Аз съм на 16 някъде, той е на 23 примерно (не помня съвсем точно). Прекарваме по цели нощи на телефона, аз съм луда по него. Толкова луда, че на един 14ти февруари му оставям бележка (на майка му или на леля му, вече не помня), че ще го чакам в едно бистро на ъгъла на Московска и Раковска в (примерно) 7 вечерта. Хуквам за срещата, тръпна в очакване. 20 минути по-късно си тръгвам с отрязани крила и сърцеразбита. Вкъщи ме чакат милион съобщения от него - прибрал се късно от работа, тръгнал за срещата, снега не знам какво си му направил на колата, той много съжалява, хайде да се видим утре! Той идва утре и се носи с черен панталон, малко над глезена, бели хавлиени чорапи и черни мокасини. Тази гледка убива целия момент. За да не издребняваме, си насрочваме втора среща. Той идва, пак с черния панталон и черните еспадрили и, уха, черни чорапи. Но фини, дамски, къси чорапи с ликра. Просто нямаше смисъл.

Най-бързо избягване от първа среща: Невероятна първа среща, прекарахме си просто уникално! Няколко часа заедно, само в компанията на другия и ужасно много алкохол в Кривото на Университета се мятаме в първото такси. За секунди дрехите ми са разхвърляни из цялата къща, неговите също и той се втурва към банята да вземе презерватив. Светкам лампата, за да се ориентирам къде съм и първото, което виждам, са слиповете му, хвърлени на земята. Почти наакани. Или направо си бяха наакани, ебаси! Още не се беше върнал от банята, когато хлопнах вратата след себе си.

Много гаден секс на първа среща: Напиваме се качествено, не нарочно, просто така се получи. Отиваме у нас, правим нескопосан и абсолютно несъвместим секс. Отивам до банята след това и като се връщам, го заварвам да си го се забърсва в пердетата. Хвърлих му тениската и дънките мълчаливо и му казах да изчезне веднага. Така и не разбра защо май.

Най-бързо приключила "връзка" след първа среща: Запознахме се в някакъв чат. Той беше в Ирландия, аз в България. Месеци наред страшна интернет любов, нямаше равна на себе си просто! Приятелите ни смятаха, че като се върне в България, сигурно ще се оженим. Ежедневно месеци наред бяхме неотлъчно заедно, пред мониторите, с тракащи пръсти. След 2 Mb киберсекс нямахме търпение да се видим на живо (бяхме се виждали на милиони снимки вече, тогава нямаше още уебкамери). Взимаме го от летището. Прибираме се в къщата на една приятелка, в която живеехме сто души като в комуна. Приготвяме вечеря. Той прави някаква странна физиономия, като все едно говори на глухонямо детенце и ме пита: "Бебе иска яде?" Градусът на моята интернет любов спадна с няколко пункта. Влизам в тоалетната в някакъв момент. Само минутка по-късно той чука на вратата: "Бебе добре ли е?" Аррргхххх. Заспах, докато правехме секс, на сутринта разбрах, че той не се е притеснил от този факт и е продължил. Некрофилската жилка в бъдещата ни връзка в комбинация с говоренето в трето лице, все едно съм в пелени, никак не ми хареса като перспектива. До-виж-да-не. Не, сори, сбо-гом.

Най-голяма подигравка от съдбата: Общи приятели ни насрочват среща, без уж да се познаваме. Много ще си паснем, дори зодиакално. И двамата сме необвързани. Приятелите, обаче, не знаят, че от близо година правим тайно секс. Прекарахме си страхотно на тази среща, не спряхме да се смеем.

Слагам точка на този списък. Някои от историите по-горе са мои лични, но няма да кажа кои:)

Само да разведря сутиацията, ето три спомена за най-хубави срещи.

Една от най-хубавите ми първи срещи беше, когато той ми каза, че ще ме чака на автогарата в Созопол на другата сутрин. Едно от най-вълшебните ми летни любови. Дойде есента, обаче, и всичко приключи супер гадно. Но споменът остава.

Друг също много топъл спомен е едно момче, в което бях безумно влюбена цели три лета и срещата, която задвижи нещата между нас. Отидохме на море в голяма компания. Една сутрин, беше още тъмно, ме събуди и ме заведе да ме учи да скачам от една супер висока скала и да се гмуркам в морето на изгрев слънце. Морето беше адски топло, а ние бяхме полудели от любов.

Единственият мъж, който остана в сърцето ми години наред, на първата ни среща ме заведе на Копитото през нощта и си говорихме цяла нощ за нещата, които никой не е говорил никога дори със себе си. Нощна София приличаше на извънземен космически град, наоколо беше тихо и пусто. Дори не се докоснахме тогава, но това беше може би най-голямата близост, която някой може да има с друг човек.

Всъщност, в спомените ми има много, много хубави първи срещи... Най-хубавите и най-лошите ми срещи с жени ще ги оставя за мемоарите, които ще пиша пред камината на къщата, която ще си купя в някоя планина.

След всички мои връзки (които не са ЧАК толкова много, но пък всички са ме взривявали по един или друг начин и са оставяли отпечатък върху мен) мисля, че за да се обикнат и обичат двама души, наистина да са отдадени един на друг и да са заедно, трябва да е тяхно съзнателно решение. Това е решението, с което и двамата трябва да живеят всеки ден от връзката си, дори когато е трудно, тегаво, а още повече, когато им се иска да сложат точка и да си тръгнат, да се откажат. Трябва да държат на това решение да са заедно, на избора да се обичат. А когато това не се получава и сърцата и на двамата не искат да са заедно, трябва да имат смелостта и силата да посрещнат последствията да нарушат това статукво и да престанат да се опитват, само заради целта да бъдат с някого.

Сега с носталгия си мисля как всичко се опорочи от съществуването на Фейсбук, Туитър, Скайп и т.н. Харесва ми някой човек и вместо да чакам да го видя някъде, да го опозная малко по малко, да виждам на всяка наша среща все повече и повече от него, да ми се свие стомахът от докосването на ръката му, или от миризмата на косата му, аз просто трябва да потърся профила му в някоя социална мрежа.

Не е интересно, бе пичове! Няма го чакането на телефона, няма го чуденето този поглед какво значи, няма го аххххххх-свиващото усещане... Няма го после разхвърлянето на дрехи и 1) уау или 2) еми.... После няма заговорнически споделяния на приятелки, а има статус "Оххх, леле, уау, баси, мам'та си джаса, е.аси майката, напраооо, майко мила, нема такова ч.кане... беше секса снощи с @еди-кой-си-профил!" (или по-възпитани производни на възклицанието)

Сега на една страница си пише Човекът харесва тази и тази музика, можеш да го разгледаш по паласки, без паласки, с бански, без бански, как пие коктейл, как изглежда с дълга/къса/руса/черна коса, как с други фейсбукари са ходили на някаква поляна и са пили бира, как прави смешни муцини, колко време е прекарал във фитнеса, каква точно е татуировката на иначе скритото място, къде и с кого и колко е пил снощи, кои са майка/баща/сестра/брат му, къде ще ходи в неделя, на колко общи приятели можеш да разчиташ да се сваляте и естествено - какъв му е семейния статус. Тази дамга. Ама сега "необвързан" като статус значи ли "свободен и на линия" или значи "миналата година ме зарязаха и още плача нощем и съм с тежък емоционален багаж", или значи "на никого не съм, ама съм на всички", или е "гаджето ми не знае, че имам таен профил във фейсбук"? А емотикона с катерица, която ръфа нещо си, предложение за секс ли е или идея да ходим да катерим планина? По принцип ли харесваш ска или понеже аз харесвам ска и затова му пускаш тоя линк на стената? И сега тая целувка - на бузата ли е или френска, как да го разбирам т'ва? И уау, колко много общи приятели имаме - ето, бившето ти гадже се е сприятелило със сегашното ти гадже, от което те отмъкна и току-що хареса снимката на бъдещето ти гадже, с което планираш да излезнеш в скоро бъдеще!

Забелязах, че промяната на семейния статус във фейсбук поражда най-много коментари (като не броим снимките на две целуващи се жени или почти голите художествени профилни снимки, пак на жени).

Едно момиче, в което бях много влюбена, ми стана една от най-близките приятелки, след като си изтри профила във фейсбук. Нейният живот, някак си, стана истински, излезе от монитора и стените на приятелите й, и се вля в олдскуул матрицата, в която хората си общуваха такива, каквито са - с погледите си, с докосванията, с думите и жестовете. От друга страна, на мен фейсбук ми действа зле в последните месеци и офлайн се оплаквам на приятелите ми без фейсбук какво се случва в другия, виртуалния свят, който обаче май е по-важен понякога. Всяка връзка - с приятел, с любим човек, има своите ...ъъъ...летателни часове, времето, за което се развива, еволюира, ескалира и се разбива (понякога) и ми се струва, че социалните мрежи ускоряват този процес безчет пъти по-бързо. От цялата фейсбук история се чувствам изхабена и уморена, все едно последните няколко месеца от живота ми са се случвали на филмова лента на бързи обороти.

Ще заложа на офлайн пеперудите, на електричеството, което направо ми подкосява краката, на искреното изумление и истински интерес да опознаеш някого, да завържеш човешка връзка с него, на чакането телефона да звънне и на това да изживяваш всеки миг с този нов човек в живота ти, бил той приятел или любим.

P.S. Freedom is a state of mind.

My life in pictures

My life in pictures е снимковият ми архив.

Всяка снимка е нечий запечатан спомен. Аз не мога да снимам, но обичам да запечатвам спомени.

Официално ви го представям с най-хубавата ми черно-бяла фотография. Засега.

Есен в Рила

Живот през обектива

Всяка снимка носи запечатан спомен.

Всичко започнало така, в един студен четвъртък през 1979 година.

Брат ми и баща ми се мъчат да ме убедят, че на 6-месечна възраст в морето ще съм у дома.

Тази кукла имаше коса много кратко време. На нея се учех да слагам инжекции по-късно. Бях абсолютен doll slayer.

Вече на две години. Все още не мога да ходя, твърде съм дебела и не мога да се държа на краката си. На морето вече съм у дома си.

Този поглед още го мога.

Една ябълка на ден и лекар не ти трябва! Краката ми все още са Студио Х.

Ръцете са заети с храна, за да не правят бели. Бях много креативна в измислянето на непроследими (уж) бели.

Мая Плисецкая не се прероди в мен, противно на надеждите на възпитателките.

Физиономията ми обяснява защо с първото ми гадже не се задържахме дълго...

Всеки ден цял срок ядях бой през ръцете, за да ме отучат да пиша и с лявата ръка.

4 дипломи от ски-училище. Прекарах три зими на Витоша. (Това е най-ужасната шапка на света, чувствах се като кученце с тази козина на главата!)

От малка принцеса! Вляво до мен Райко, за когото нашите се надяваха някой ден да се омъжа. Романсът продължи до получаване на пионерската връзка.

Най-добрата приятелка, която някой може да има на морето, когато му се дивее и нищо не може да те спре!

Макар че не бяха задължителни вече, обичах да ходя с престилка, защото никой друг в училище не ходеше.

За тази лопата и тези дънки и нещата, които направих заедно с тях, бях наказана две седмици.

Ужасно много я харесвах, тази вдясно с русата коса. Направо откачах.

УЖАСНО МНОГО се радвам, че дойде на морето, мамо! (@*#($#&*%#%&#@#$&$!!!!)

Само месец след тази снимка си отрязах случайно косата (която тук е до кръста), след като паднах от покрива, счупих си крака и направих куп глупости само за един ден.

В девети клас срещнах русия цвят и останахме приятелки за цял живот.

Мога да кажа, че съм била с бяла рокля, или с фрак, или без обувки. Всичко мога да кажа, защото почти не се виждам на снимката от бала.

Бонус снимка: Кошмарът, който дебне от личната карта. Груба грешка е да дадеш на готик-фенка да те гримира за снимката за лични документи.

I Can Canon

Искам да можех

да пея, да имах чуден, мелодичен и дълбок глас

искам да можех да карам кола, да въртя ей така волана с една ръка, да дрифтирам по Цариградско и да свършвам само от гледката

искам да можех да направя шпагат

искам да можех да връщам времето назад и да превъртам напред

искам да можех да се разплача и да се наплача за татко, който си отиде преди половин година

да можех да свиря на тарамбуки, или поне на китара

искам да имах големи гърди, шепа и половина цица

искам да имах дълга до кръста коса, която да увивам като шал около шията си

да можех да карам скейтборд

искам да разбирах от електричество и да мога сама да си ръчкам по тоците вкъщи

да имах пълни, сочни, рубинени устни

искам да можех да танцувам като Даниел Клауд Кампус, бившия танцьор на Мадона

искам да можех една вечер да се напия безпаметно и на другата сутрин да не помня какво се е случвало (а беше време... беше, беше, а аз бях твърде дива тогава!)

искам да се влюбя, до полуда, до обезумяване, да не мога да спя от тревожност, да съм вечно възбудена, да ми се свива корема, когато чуя гласът на определен човек, да ставам рано сутрин, за да гледаме изгрева заедно в мълчание, искам да ме погледне и да онемея, да се разлея в топлина и да знам, че това Е, искам да усещам с кожата си как си пасваме като зъбчати колела, като пъзел, искам само да хване ръката ми и да се разтреперам и да ми настръхне кожата, искам да чете в очите ми какво мисля, искам...искам...

искам...искам още сто реда да изпиша!

А дотогава, ще се наслаждавам на похарчените с удиволствие и трудно спестени 229 лева за мой си, собствен, само мой, мой, мой Canon:

Полицай Пенчев

Ще трябва да си направя нова категория поредица. Искрено се надявам, че новият Омбудсман Константин Пенчев само визуално прилича на Полицай Краптрий и няма да е клето създание хибрид, както беше Масларова-Ъмбридж.

Обява: бутилки и книги

Събирам празни (е, не е задължително) бутилки, ако може с по-нестандартна и интересна форма на шишето. Нямам никакви предпочитания за цвета или напитката. Не държа и да са с тапи.

Също така, събирам и книги с дебела корица, в идеален вариант остаряла енциклопедия или някой научен прашясал труд.

Горните ми трябват за направа на етажерки и рафтове.

Мерсаж.

Гадинаааааа

Двегодишният ми син още се учи да говори, затова "на градина" е "гадинааааа". Днес за първи път той посети китната институция ОДЗ.

Много съм възторжена от него. Това с първите седем години наистина е вярно. Допреди няколко месеца бяхме две, сега останах сама с него и, откровено, понякога е много трудно, не само от чисто битова гледна точка и разпределение на времето, но и когато се питам дали не бъркам в нещо и как, например, да му изкореня някой навик.

Аз не съм от майките-орлици, които изпадат в истеричав гърч, когато детето си ожули коленете. За краткия му житейски път досега вече му се случиха много неща, започвайки с възпитанието да израстне независим и да се справя сам. Мои познати имат дете на същата възраст, което заспива сгушено в родителите, леглото му е до тяхната спалня и задължително има светната нощна лампа. Не и у нас. Максим от бебе заспива сам, в отделна стая, на загасена лампа и затворена врата. Всъщност, той заспива като по команда - просто го слагам в леглото му, целувам го и му казвам лека нощ, той си гушка любимата играчка, обръща се веднага настрани и затваря очи. И спи непробудно 10 часа.

Максим (който си има и собствен блог!) е много общителен и усмихнат, няма страх от нищо и никой, супер любопитен към всичко. Макар че не го изпускам от очи, го оставям сам да изпита границите на собственото си любопитство, за да разбере как е устроен света и нещата около него. Помня, че като бях малка, всичко ми беше ужасно интересно и непрекъснато разглабях вещите на майка ми, само за да видя как работят и какво има вътре.

Бях малко притеснена от предстоящото му тръгване на детска градина и градските майчини легенди за болни, ревящи деца.

Е, ревящи деца има. Много. Преобладаващата част от децата бяха почти в истерия, вкопчили се в полата на майка си, която ти тегли в обратната посока. Лелката се опитваше да надвика заобикалящата опера и да ме пита дали ще го взема за обяд, понеже му е първи ден. Явно съм се опулила, защото поясни, че децата трудно се адаптирали, затова майките ги взимали първите дни, да си обядват вкъщи и после ги връщали. Казах, че с моето няма да има такъв проблем. Децата се будели към 15:30, така че към 16 часа вече мога да го взема. Аз още повече се опулих - защо толкова рано. "Ами," обясни пак лелката, "те като отворят очи и почват да скачат на всеки звънец и родителите ги взимат още в 15:30". Е, моето ще си тръгне в 18, казах аз.

Докато си говорехме, Максим само възкликваше "Гадина, гадинаааа" и "пизалката, пизалката!" ("Градина, градина" и "пързалкатам пързалката") и докато се обърна да му оставя раничката му в шкафчето, той вече беше отпрашил към общото помещение с другите деца. Извиках го, да съм сигурна, че всичко е наред, а той само се обърна и ми помаха за чао с усмивка.


И направо ми се разтопи сърцето. Единственото хлапе с плетени терлици от баба на фона на другите с пантофи, с розови бузи и захилен до уши, невероятно щастлив, че най-накрая се е добрал до "гадината". За него това е невероятен ден, пълен с толкова много нови и интересни неща, нови приятели, различни играчки, пързалки и катерушки и ихууууууу!

Вероятно това се случва по две причини - заради това, че от малък е свикнал с много хора наоколо, общителен е и го уча да се радва на всичко наоколо, светът да е интересен за него, всеки ден да е приключение и да научава нови неща. Втората причина е, че моя приятелка е аниматор и Максим обожава да ходи в парти центъра, в който работи тя. Толкова много, че на път към занималнята, пуска ръката ми и се затичва само по стълбите. Може би детската градина за него е още по-голяма занималня и има не само една, ами цели четири Поли-та.

Много хубаво впечатление ми направи, че имаше едно детенце със Синдом на Даун и едно с някакво физическо увреждане. Може да звучи странно, но държа сина ми да израства и да вижда как света е разнообразен и още от малък да се учи да общува с всички деца.

Касиерката на детската градина се извини, че ме попита дали съм самотна майка. Хех. Извинена сте. Внимавайте за кого и какво гласувате другия път. Но пък пак келепир - понеже съм самотна майка, получавам "преференции" (още не знам какви са, но все ще са ...преференциални някакви) и този месец няма да плащам такса, а от следващия таксата е по-ниска. Ихууу.

Прибрах се, очаква ме цял един свободен ден да обърна внимание на студентството си, да си досглобя шкафовете вкъщи и ей така, да имам свободно време. И ме посрещна неработещо казанче в тоалетната, което не спира водата да се пълни и изтича. И аз като Максим - и мен ме чакат нови преживявания и нови научени умения. На бас, че ще си оправя казанчето сама!

Идолопоклоничество и конспирации

Въпросите са изключително важни за развиване на интелекта и изграждането на собствено мнение. "На Кафе" е средство да замразите коефицента си на интелигентност и да се отучите от задаване на въпроси, като "защо?", "как?" и други.

Ограничена от стайната си антена, хващам без суграшица и снеговалеж само Нова телевизия. По останалите не е ясно дали излъчват дърво, или човек. В днешното "На кафе" обсъждат (дори този глагол не отива на разговора в студиото) защо косите на Левски не са погребани, къде са костите на човека и прочие и как Паметникът на Левски в София всъщност е масонски фалос, символизиращ древноегипетския бог Озирис, Бога на смъртта и символ на хаоса и разрухата. Накратко, психологът (!) Еленко Ангелов е прочел една книга на Николай Хайтов за Левски, в резултат на което много и непрекъснато се срамува, защото (1) Левски няма гроб, (2) косата на Левски скандално е оставена в музей, вместо в гроб, както уж е било желанието на Левски, (3) костите му са пренасяни в чували от музей в музей и черепът му е разрушен и (4) всъщност наоколо дебне невидима масонска конспирация, която дърпа конците на ... всичко и всички и Паметникът на Апостола всъщност е масонски фалически символ на пениса на Озирис, а градинката около паметника символизира вагина и, всъщност, на кръговото между бул. Левски и бул. Янко Сакъзов в София има издигнат апогей на един древноегипетски масонски сексуален акт.

Когато от военоисторическия музей отрекоха позицията на психолога, той възмутено изпи цялата си чаша вода от масичката, каза колко се срамува за четвърти път и призова зрителите да намерят въпросната книга със зелена корица на Николай Хайтов. Усещането, че нещо липсва в тази дискусия ми се изясни, когато осъзнах, че за темата не са поканили и други специалисти и запознати с тематиката, като агрономка, фолк-дива и майка на четири деца. Също така, и Руслана с голямата уста, тя със сигурност е комптенетна по всичко. Е, вместо това имаше мнение от Джуджи, още по-русата и по-прозорлива версия на Гала.

Дори не искам да споменавам, че и елементарно търсене в Уикипедия (без да има академична стойност и прочие) показва какво действително символизира Озирис. За масонската конспирация и символика няма да отварям и дума. Има едни ненормалници, които си имат сайт и там споделят ежедневните си терзания за оцеляването в свят на мистична, невидима и злокобна еврейска, антибългарска, масонска, НЛО-ва и прочие конспирация.

Позицията на психолога се върти около противопоставянето на личното желание, преразказано от някой си, столетие по-късно,  и опаковането му в християнски целофан, за да блесне като родолюбив подарък. Дори и Васил Левски да е заръчал на майка си косите му, като единствени останали от него тленни мощи, да бъдат погребани, самата персона на тази историческа личност и значението му за историята надхвърлят личния интерес и желание. Естествено (!), шибаният Божидар Димитров, Камелия Тодорова (от позицията си на майка!?) и още народ представляваха т. нар. обществена дискусия, която почти единодушно реши, че част от русите коси на Левски трябва да бъде погребана, друга част трябва да остане в музей. Налудничавото в случая, според мен, е че компромисният вариант за погребването на част от косите е, за да има обозначено място, на което потомците да се поклонят, да поднесат цветя и прочие.

Проф. Андрей Патнев, въпреки противоречивата си фигура, невинаги долюбвана от мен, е най-близо до моето мнение, че българите сякаш изпитват потребност да идолопоклоничат, да имат материален израз на уважението си и да има пред кого да коленичат. 160 грама коса, заровени в земя, в гробно място, закупено от Държавата чрез нашите данъци, в Централен гробищен парк в София (ака Централни гробища), около който ще има хайка, готова да отнесе оставените цветя, символи и храна на така важният за националната история гроб, защото това се случва с останалите гробове (от семейния гроб на татко ВЕЧЕ е крадена два пъти плочата, оставената храна от всякакви опела се изнася за минути, след като сме тръгнали, цветята поемат пътя обратно към будката на входа на гробищата и прочие). Това всъщност виждам аз зад идеята за имане на гроб на Левски.

Отделно, каква е тая налудничава нужда да се материализира и сочи с пръст парче кост от нещо, някой, който е издигнат до идилични пиедестали като "най-великият българин"? Очаквам да последват ДНК изследвания, поръчани от шибания Димитров за установяване на оптималната комбинация гени за създаване на свръх-българин, която да обясни как и зщо точно този Васил Кунчев е избрал този си житейски път.

Погребването на въпросните 160 грама коса си е чист християнски ритуал, което значи, че хората, които не са религиозни или не са християни, са принудени да се вклинят в християнството, ако искат да почетат една историческа фигура, къде и малко идеализирана и обожествена.

По традиция, за съжаление, българите (или вероятно хората), отново сме склонни да обгрижим постмортем някой, направил много за останалите, посмъртно да търсим и чоплим кой е виновен за кончината му и  всичко това да е съпроводено от огромна доза популярност и публичност.

Не съм  ходила на гроба на Джим Морисън, но и едва ли бих отишла специално. Това не значи, че не слушам Doors и не се радвам искрено, че такъв човек е имало и че е дал толкова много на музиката. Нямам нужда от поднасяне на цветя на гроба на Рембранд, за да онемявам пред картините му и просто да не мога да осмисля какъв човешки гений трябва да е художникът, който във видимо черната част на картината си да е изрисувал половината композиция, но е трябвало да минат десетилетия и някой да освети специално черните нюанси, за да го види. Васил Левски безспорно е ключова историческа личност, променила историята и все още оказваща въздействие върху народопсихологията ни (вероятно вбъдеще и винаги), но персонално за мен той не е по-важен от баща ми. А аз нямам потребност от гроб на баща си, за да ми липсва все ден и да осъзнавам колко много е значел за живота ми.

В този смисъл, намирам за показни и сеирджийски призивите "Аз съм горд, че съм българин" и драматичното поднасяне на цветя на забавен каданс, със сериозна мистична физиономия и дълбоки затрогващи слова, на всякакви паметници, фалоси, паланки, набити камъни, е ли пък параклиси и кладенци. Единственият ми спомен от детството за насилственото ми влачене на подобен панаир е в Мавзолея на Георги Димитров. Още тогава не разбрах каква е целта, чрез внушаването на адски страшния спомен за восъчна призрачна кукла на мъртвец, да се възпита в детското ми съзнание уважение към Партията. Или към каквото и да е. Освен страхът от восъчни фигури, които не смееш да гледаш в очите, да не вземат да ти намигнат като в някой страшен филм.

Предаването продължи с фолк-певицата Камелия, нейните кучета, които били капризни и ядяли само пилешко месо, обличането им в дебилни кучешки дрешки, които видимо пречат на животното да върви (а през това време аз си задавах въпроса - ако Камелия се отнася към кучетата си като към човек, дали тяхната връзка не е изцяло като между хората, ако разбирате какво имам предвид...gross). После Камелия се накачули върху ... ботуши, с които заприлича на хибрид между Извънземното и обикновен козел. Сценаристите на предаването са изумителни хора, според мен, искам да ги срещна и да ги познавам. Преходът от темата за Левски към кучетата на Камелия не е просто сценарното скодоумие. То е метафора за начина, по който мислим в ежедневието си за хората, белязали историята и съвремието ни.

"Какъв "плавен" преход! От темата за Левски, към Камелия, нейните кученца и обувки! Ей, Гала, не можете да се надскочите и това си е! Неуморния гений на сценаристите..."

"О да-много е важно мнението на Джуджи,Джиджи или каквато е там въпросната персона.....И да - Левски до Камелия.........................................Отивам да си правя харакири-както казва мой познат-"тъпо,тъпо ,че чак вдлъбнато"...."

От стената на профила на предаването във Фейсбук. Оригиналният правопис е запазен.



На търсенето в Гугъл за днешното предаване "На кафе" попаднах на това:

Левски е бил женствен

ДНК от косите на Васил Левски разкрива много интересни факти за него. Изследването е извършено от НИКК към МВР по най-нов метод, като за него са послужили русите му къдрици. Резултатите били изумителни. Разчитането на данните показало, че Апостола е бил красив, строен и нежен като жена. Той е имал грацилна, гъвкава фигура с тънки кости. Дланите и ходилата му вероятно са били малки и тесни. Кожата му - бяла и нежна. На естествено русите му къдрици би завидяла всяка холивудска звезда. Светлите му огромни очи, засенчени от дълги ресници, предизвиквали копнеж в нежния пол. Без мустаци пред заптиетата спокойно можел да мине за хубава мома. Дори кръстникът му Николчо не можал да го познае, когато веднъж приел образа на жена. Приличал е на когото си поиска. Внушавал е, каквото пожелае.

Високо, високо

Планините са безкраен ритъм. Хребет след хребет, връх след връх отвъд хоризонта.*

Мусала е висока 2925 м, покорена за първи път 1832 г. Това е най-високият връх на Балканския полуостров, покорен и от мен и шепа ентусиасти на 25 септември 2010 с мокри обуща, вкочанени ръце, замръзнали чела и изплезен от радост език.

(снимките са само от изкачването нагоре към Мусала и една от следващия ден)

През септември търсиш ръкавиците си и дебел шал. "Студено, студено, колко да е студено?" Между четири стени, в София, трудно можеш да почувстваш какво е "максимално 6 градуса по Целзий". По-скоро ти се струват като 12-15. Студено, ама поносимо един вид.

Никога не подценявай инструкциите на водача. Също като първото ми ходене на палатка на Иракли, стегнах самара си по списък: два панталона, една дебела блуза с дълъг ръкав, три тениски, чорапи, бельо, яке против вятър, шапка. И най-важната инструкция - възможно най-лек багаж. Това, което съм пропуснала, са ръкавици, ЗИМНА шапка, ОЩЕ една дебела блуза, дъждобран, гети (шушлекови калцуни, благодарение на които краката под коляното остават сухи), ОЩЕ и дебели чорапи до коляното, очила, най-добре скиорски. Странно ми се стори през септември да стягам такъв багаж. Все пак, сме в България и Мусала не е Еверест.

Ако се ебаваш с природата, си прецакан яко.

От пътя към Мусала върхът изглежда далечен, но по-скоро като висок хълм. Прави все пак впечатление височината, на която се движи лифта от Боровец към Ястребец 1 и това, че пътуваш доста време. Всъщност Мусала не е труден за изкачване, нито отнема кой знае колко време и не е наистина голямо геройство.

Горното важи, ако не тръгнеш към върха при следните условия:

1. Изкачваш за първи път. Не се броят изкачванията, като си бил/а на 10. Витоша не се брои за катерене.

2. Трябва да можеш да вървиш с часове. Монотонно. Трябва да можеш да дишаш така, че да имаш въздух да катериш нагоре, без да ти се разхлопа сърцето; трябва прасците и бедрата ти да издържат напрежението да стъпваш по камънаци, скали и хлъзгава трева. Спираш понякога за почивка, най-често да се съблечеш/облечеш/налееш вода от някой планински извор. Не стоиш дълго време на едно място, мускулите ти се стягат и тялото изстива.

3. Отказах се да мъкна ръкавици, вместо тях си взех шампоана и душ-гел за тяло, зарядно за телефона, плеър, останали някакви неща от Иракли (маршмелоу бонбони, пакет семки, ветрило, Лиотон гел...). Добре, че водачът имаше допълнителни два чифта. Останалото изброено просто го разходих.

4. Под шапка предположих, че лятна такава с козирка ще ми свърши работа. Хех.

5. Никакъв дъждобран, нито за мен, нито за самара. Първо правило при дъжд е да опазиш нещата в раницата сухи.

6. Не взех и очила. Нямам скиорски, но и обикновени щяха да ми опазят очите.

7. Нямам планинарски обувки, но и малкото ми опит с природата е достатъчен, да не хукна към Мусала с градските ми Converse. Планинарските обувки, които ми даде моето момиче, са страхотни, Jack Wolfskin, и са й служили вярно пет години. В резултат от това, обаче, кожата вече пропуска и подметките са изтъркани, трябва да внимавам много къде и в какво стъпвам.

Гореизброеното вече е кофти комбинация, а когато се добавят нулеви градуси и мъгла, която можеш да срежеш с нож, леден дъжд със скреж, който просто ти разкъсва кожата и вятър със скорост 8 метра в секунда, който все едно реже очите ти, става просто кошмарно. Извадих късмет с противоветрения си панталон и едно яке, оставено от бившата ми, което НАИСТИНА спираше вятъра, боксьорския суичър с голяма качулка, под която сложих шапката с козирка и си опаковах цялата глава с вълнения шал. Макар че бях оставила само цепка колкото пръст пред очите си, имах чувството, че вятърът и скрежът са като игли в зениците. Моите ръце и ръцете на приятелката ми измръзнаха до кокал, вкочаниха се, макар че свивах юмруци ритмично, а скиорските ръкавици бяха изцяло мокри. Краката ми бяха толкова мокри, че на втория час от прехода вече джвакаха. Ако краката са мокри и студени, тялото не може да се стопли пълноценно. Приятелката ми е планинарка от малка и е добре екипирана. И слава Богу! Увих себе си и раницата с нейния дъждобран, а когато вече съвсем не усещахме ръцете си, тя извади малки пликчета със синя течност и плуващо метално копче. Като счупи копчето, течността побеля и стана твърда, като маджун и изпусна много топлина, достатъчна да стоплим моментално ръцете си. Оказа се някаква разработка на НАСА, пликчетата се варят и се ползват многократно.

Горе, по хребета между двете била на Мусала, няма нищо живо. Няма мушица, нито птичка, нито гущерче. Докато вървяхме към върха, беше чудно времето - макар и студено, без мъгла, дъжд и вятър. Като прехвърлихме върха, стана кошмарно страшното. Не виждаш на два метра от носа си, вървиш, брулен от ураганен свиреп вятър и само си гледаш в краката, защото вървиш по тясна пътечка над ужасно стръмно било. Паднеш ли по него, падаш по каменни реки, няма храсти или клекове, в които да се спреш. Точно тогава реших да се обърна да видя къде е тя и дали е добре и не прецених тежестта на раницата, както и това, че инерцията от завъртането и вятъра ще ме бутнат надолу. Десният ми крак се подхлъзна от пътеката и загубих равновесие, наведена надолу към стръмния рид. За стотна от секундата само ми мина през ума, че ако не се задържа, ще се убия там или ще се контузя много лошо, толкова е стръмно и има големи късове скали. Забих в последния момент щеката си като опора, в същото време приятелката ми ме сграбчи за самара и ме изтегли нагоре. Ух.

Странно е, че и двете в един момент щяхме да заспим, както вървяхме. Не знам дали е защото обядвахме горе на метеорологичната станция на Мусала, или защото кислорода горе е по-разреден, или защото бяхме опаковани като в скафандри само с тесен процеп за очите, или заради монотонното вървене. Просто вътре в шала ми, увит около цялата ми глава, под дъждобрана беше за минути уютно и топло и ужасно ми се искаше да затворя за малко очи, дори се чудех мога ли да вървя и да спя.

И това е. Продължаваш да вървиш. Монотонно. Стъпка по стъпка напред. Наоколо е сумрачно, тъмно сиво, само усещаш, че вървиш по хребета, но не виждаш нищо. Не знаеш дали е наобяд или привечер. Заради мъглата не знаеш сянката пред теб човек ли е или върха на хребета. Нямаш избор. Това е неописуемо усещане, чувстваш някаква обреченост - не можеш да спреш, не искаш да продължаваш, трябва да издържиш още часове, всичко около теб е еднакво, по-високо или по-ниско, по-каменисто или по-затревено, ледът в лицето ти, свистящият ураганен вятър в ушите ти, болят те очите от скрежа ... Сигурно е адски красиво, ако нямаше мъгла. Не се чуваме, трябва да си говорим в лицето. Понякога спираме с нея, смъкваме шаловете до брадата и се целуваме бързо. Когато е пред мен, погалвам бедрата й с ръкавицата. Когато я задминавам, тя ме прегръща през кръста.

Има нещо жестоко красиво в този ден. Въпреки сивотата, свирепото време, абсолютно мокрите ни дрехи, моите мокри замъзнали крака и прочие. Рила е огромна, независима, властна и ... ако мога да кажа за планина, че е мощна и могъща, това ще е. Родопите са като бейби-маунтън в сравнение, толкова ниски и някак мързеливи, лежерни. Пресеченият терен на Родопите, в който можеш да се изгубиш неусетно, ако не внимаваш, са единствената червена лампичка, но иначе планината е идеална компания за разходка следобяд, на залез. Рила е друго.

Мъглата беше толкова гъста, че си мислехме, че ще се ударим във вратата на хижата. "Грънчар" е моята втора хижа. Първата беше като бях малка и беше много различна. В "Грънчар" над чугунената печка, в която думтят борови дърва, висят мокри полари на простори из цялата столова, хората седят с челник на главата, мирише на пушек и борова смола. Хижарката леля Мария е сготвила леща с картофи, леко недосварен боб на яхния и розовеещи кюфтета "Сами", в които няма месо. В Рилската хижа се пие студено Пиринско. Хижарът е много ядосан и раздразнителен чичар с овехтяло и избеляло електриково оранжево елече. В хижата има котка, която прилича на горски рис. Токът е от генератор и го пускат за няколко часа вечерта. Ако включиш да се зарежда телефона ти, гасне тока на цялата сграда. Баня няма, или аз не видях. Тоалетните са навън, обикновено клекало, на което ти замръзват нежните части, докато пикаш. Направо не ти се яде много. Сетих се за барон Фон Мюнхаузен, който бил подгонен от мечка и се качил на едно дърво, но си изпуснал ножа. За да си го вземе обратно, насочил струята урина към ножа на земята под дървото, било толкова студено, че урината замръзнала веднага, оформяйки мост между барона и ножа и той си изтеглил ножа като на ледена близалка.

В спалнята ни имаше 12 двойни легла, който скърцаха и при вдишване. Не бях виждала такива, почти ми се зави свят, като се качих горе. Оставих си чувала в София, не ми се мъкнеше по планината. За да преживееш нощта, в която физически усещаш как вятъра навън се блъска яростно в стените на хижата, а от прозорците духа и вледенява раменете ти, трябва да се преоблечеш веднага със сухи дрехи, да седнеш до печката, да вечеряш много хубаво, за да се напълни тялото ти с енергия и да почнат да се хранят органите и клетките, да изпиеш две бирички по време на белот, да се стоплиш до степен жега и да скочиш с дрехите между 3-те вълнени одеала. За да ти е топло през нощта, трябва до теб да лежи любим човек и да се сгушиш между целувките.

На другия ден преходът от Грънчар до Трещеник (около 2:30 часа) беше удоволствие. Разкъсана облачност и яко слънце на моменти, много малко вятър, но от добрите, не този на хребета горе, почти равен трошено-каменен път между боровете. Ако не ми беше станало тъжно заради това, че останах насаме с мислите си и се замислих за носталгични неща, щях да съм още по-доволна. Но нищо пък, обещахме си последна палатка преди снега, така че ще се видим с Рила пак скоро.

В Якоруда сигурно има ... яки руди. Друго няма. Освен кюфтета, насред автогарата, която е и пазар, и център. Две кюфтета, в които не се заглеждаш много, в разрязана питка, полети с Пиринско и си готова да поспиш по пътя към Белица. В Парка за танцуващи мечки те чакат отрезвителни истории. Вече е късно и трябва да спя, затова за мечките, огъня и хората - следващия път.

А дотогава - заспивам със спомена за борова гора, боровинки с капчици роса по тях, сгушени под клековете, само звукът от стъпките ни наоколо и усещането за свобода и непристъпност, което Рила внушава.

* "Лавина", Блага Димитрова, изд. Български писател, 1977